Общество

Заповядайте в страната на дребните унижения

Държавата ни най-малко не я интересува достойнството на гражданите – било то свои или чужди.

Заповядайте в страната на дребните унижения

Ще започна с баналното – защо не сме сред най-щастливите, успелите или препоръчаните за живеене държави. Не е защото там били питали едни хора, пък тука били питали други хора и нашите хора, нали, каквото и да ги питат, те са все недоволни и все нещастни. Качеството на живот всъщност няма (почти) нищо общо с емоционалните преживявания на някой отделно взет индивид.

Добре се живее, когато имаш достойнство и сигурност. Да, вероятно не пречи да имаш и синьо небе, баничка с боза, море и два пъти годишно сейл в ZARA, но основното все пак е да имаш сигурност – че каквото и да се случи утре, ще продължиш да живееш достойно, защото държавата ще се погрижи. И понеже на това, последното, всички българи веднага са си помислили „Да бе“ – е, затова не сме никак напред в класацията за щастливи държави. [[more]] А сега ще продължа с конкретното. Късно вечер, любимият Терминал 1. Към спирката захожда рейс 84. Наоколо, разбира се, няма машина, от която пристигащите да си купят билети – всяка машина на открито в София е обречена да има кратка и нещастна съдба (впрочем това има общо точно с гореспоменатата сигурност). Чужденците се нареждат на първата врата, за да си купят билети от шофьора, както е обичайно в повечето страни по света.

Шофьорът е изнервен. Те в градския транспорт на София други не наемат – сигурно и тест по изнервеност държат някакъв. Когато на шофьора вече окончателно му писва да продава билети и да отговаря на въпроси – с превод от случайни пътници, владеещи английски, той решава въпроса почти по соломоновски – затваря вратата и потегля. Съответно половината от качващата се група приятели е в рейса, а другата половина остава на спирката. Озадачени и объркани. Унизени.

Втори случай. Наши приятели, семейство на възраст, професори в университета в Берлин. Пристигат в България на почивка и вечерта преди полета си за връщане оставят взетата назаем кола да пренощува на жълтите павета пред БНБ, защото техният хотел в центъра не предлага паркинг. За престоя на автомобила си те купуват талони – един за вечерта, един за сутринта. На сутринта колата им е със скоба. До изтичането на талона остава половин час, но униформените казват, че не ги интересува, платете си. Казват го – за всеки от нас е ясно – с онова абсолютно презрение, с което този тип служители говорят на всички, особено пък на по-възрастни хора, и то чужденци. Приятелите ни си платили и останали до колата си разстроени. Унизени.

Те ме помолиха да напиша тяхната история. Защото всъщност – на кого да се оплачат? Вярно е, че и Градският транспорт, и Центърът за градска мобилност са общински, което ще рече в някакъв смисъл и държавни, но държавата абсолютно не я интересува какъв имидж имат тези нейни структури или техните служители. Държавата ни най-малко не я интересува достойнството на гражданите – било то свои или чужди.

Честно казано се надявам, че приятелите ни от Свободния университет в Берлин вече са разказали своята история на достатъчно други възрастни заможни щастливи бъдещи не-туристи в България.

А ние... ами ние отдавна сме си свикнали. Затова пък всеки наоколо ще ви обясни, че тия класации за щастието са „абсолютно нагласени“.