Общество

Защо Иво Димчев изневери на стила си с коментара за протестите?

Иво Димчев предизвика скандал с коментара си за протестите

Защо Иво Димчев изневери на стила си с коментара за протестите?

Присъствието на интелектуалците и хората на изкуството вълнува особено много хората по време на продължаващите протести. Много от медиите търсят своите нови герои с мнение именно в лицето на публичните личности, които нерядко застават редом до протестиращи. Изглежда, желанието за консолидиране на обществените мнения в обща посока като се осигурява трибуна на изтъкнати имена нараства. А с това идва ред и на изострената чувствителност спрямо лицата с позиции, различни от антиправителствения дискурс. Необходими са реномирани лидери на мнение, които да обединяват масите чрез прилагането в действие на единна, масова и приемлива позиция. Дори това да означава съзнателно пренебрегване на факти от нечие спорно минало. Като пример за такъв лидер може да послужи Ицо Хазарта. Споделянето на антиправителствена позиция мигновено заличи от колективната памет участието на рапъра в агитационен концерт на управляващата партия. Изказванията на популярните личности по темата обаче далеч не се изчерпват с това. 

Друг артист, който коментира във фейсбук страницата си политическата обстановка, е Иво Димчев. За разлика от повечето свои колеги от шоубизнеса, той е воден от антипротестна, но същевременно и антиправителствена позиция. Част от краткото изявление гласи: „Снощи бях на протеста... Той се движи и направлява от олигофрени, на които на челото им пише, че са на работа. След олигофрените се влачи едно голямо количество красиви хора и интелигенция.“. Следва и цитиране на обидните квалификации, скандирани от протестиращите, по адрес на настоящата власт. Както и кратко портретно описание на лицата от протестите. Разбира се, позицията почти мигновено е осъдена като социално неприемлива. И то не без съществени основания. Но както винаги проблемът е многопластов и всяка от страните има своята безспорна правота. Къде обаче се крие тя?

Гледната точка на Иво Димчев също има право на живот въпреки своето различие. Както и всяка друга добре защитена позиция в пределите на обществото, стремящо се към установяване на демократични ценности. За разочарование на мнозина тази не е такава. Липсват ключови аргументи и обосновка на критиките спрямо социалните групи, определени като „олигофрени“, а емоциите за пореден път доказват, че са лош съветник. Любопитно е и кои са онези „красиви хора и интелигенция“, които се „влачат“. Вместо пояснение обаче получаваме един вулгарен послевкус след прочита. Епитетите и словесният гняв, демонстриран в социалната мрежа, унищожават образа на онзи фин и чувствителен артист, когото обожаваме да слушаме. А грубият тон и умишлено сниженият езиков стил напълно променят смисъла на изказването. Така иначе искреният мотив за неодобрението остава неразбран и сподавен от виртуални гневни крясъци. За сметка на това в публичното полезрение публикацията изглежда като целенасочена провокация. При това клоняща към нелицеприятни крайности и генерализиране на огромни маси от хора.

Тъй като и тази непопулярна гледна точка заслужава живот, е нужен анализ на противоречивите фрагменти от протестната обстановка. В конкретния случай в центъра на вниманието не попадат дори многостранните искания за оставка, политическите убеждения или пък бъдещата власт. Анализ заслужава единствено поведението на някои от недоволните. Докато все по-често наблюдаваме смислени и целенасочени изказвания на граждани пред медиите и въобще гражданско съзнание в пълния спектър от действия, то съществува и една паралелна, не особено приятна за наблюдение реалност. Грозните картини неминуемо съпътстват всяко шествие. Тук те се изразяват в търговията със знамена и „пластмасовите духалки“, за които споменава Димчев. Недопустими са стремежите към материално облагодетелстване чрез злоупотребата с нечии представи за социален дълг. Никое въстание в историята ни не е било придружено от търговия с благородството на следваната кауза. А бедността не може да бъде оправдание за действия като тези. Тя е всеобща и потискаща.  

Друг печален аспект от протестната атмосфера е видът, в който остават тротоарите и площадите. За съжаление, той е далеч от представите за европейска култура. Доказателството за това са хората , които трудно успяха да съберат отпадъците в няколко кашона след една от вечерите на недоволство. Уви, и алкохолното опиянение е един от елементите на протестната атмосфера. Следствията от това опиянение спорадично намират материално проявление върху телата на органите на реда. Погрешно гневът се изразява в хвърлени бутилки и твърди предмети. После и в полицейско насилие. Насилие, упражнявано от една гилдия, която неохотно застава с лице срещу протестиращите си съграждани, но и нерядко пада в жертва на неоправдани хулигански прояви. Ала никоя от тези епизодични реакции на неподчинение не би следвало да доведе до етикетирането на всички граждани, избрали протеста като форма на активизъм. 

Има и още...


И трето, езикът на омразата сред протестиращите наистина не е елиминиран. Стремежите за обединение на обществото в името на гражданския дълг не са подходяща арена за омраза и дискриминация спрямо различията. Всички, които са по площадите желаят да огласят позициите си, без да бъдат жертви на агресия заради белезите на различието си - сексуално, демографско и политическо. А ответната реакция на вербална агресия, демонстрирана и от  Иво Димчев, само би ускорила развитието на корените на омразата.

Добре е също да се знае, че заглушаването на мнения, странични от общоприетия дискурс, би нанесло щети и на демокрацията. Иронично е, че борещите се за демократичните устои протестиращи не дават възможност за създаване на обществен дебат без приповдигнати емоции, а вместо това имат нужда от обединител, чиято правота не би следвало да подлежи на съмнение. Едностранчивото разглеждане на протестната атмосфера и перспективите от нея само биха затвърдили отсъствието на свобода на словото и изразяването. Защото тази свобода принадлежи на всеки от нас и отнемането ѝ не е само следствие от злоупотребите на управлението. 

Но на фона на нуждата от плурализъм идват и необоснованите публикации като тази на Иво Димчев. Потърпевшите от езика на омразата придобиват образ на словесни насилници и провокатори. Така се превръщат в огледални отражения на обекта на своите забележки. Протестиращите, които имат ясна цел, са обезличени само с един грозен епитет, а представителите на интелигенцията са изцяло идентифицирани с агресивните подбуди на отделни лица. Всичко това преминава под знака на вулгарността и грубостта, чиито наченки могат да бъдат открити в някои коментари, но и минали и все още незабравени посегателства срещу уникалността на индивида. Същата уникалност, която Димчев притежава като своеобразен артист заедно с многократно демонстрирания финес, който сякаш е станал неделима част от творческото му амплоа. В резултат се отваря един омагьосан кръг на презрението и нетолерантността, който измества фокуса от нещото, което в крайна сметка обединява всички нас – именно самозабравата на управляващите. Може би ще се запитате бихте ли изслушали песен на Димчев както преди, след като знаете, че думата „олигофрен“ е била употребена от творец, в чиято висота на стила не сте се съмнявали дори за миг по време на негово изпълнение.

 

Лятото на нашето недоволство свършва