Урок №1. Планът е нищо, планирането е всичко.
Едно от основните неща, на което се опитват да ни учат още първите ни работодатели, е умението да планираме. Ако го усвоим, като цяло за нас има надежда за професионална кариера. В модерния мениджмънт, този от 70-те години насам, съществува едно неписано схващане, че да имаш само план, е все едно да имаш просто мечта в главата си, нещо абстрактно и незавършено. Нужна е конкретика: стъпки, последователност, органиграма, времеви рамки, разпределение на средствата, запас и план за привеждане в действие. В съзнанието ни се формира ясното убеждение, че липсата на планиране води до неизбежен провал, а това не бива да се допуска. Все пак планирането е ключово за постигане на ефективност, а двете са основополагащи за системния успех! И така, умението да планираме ни превръща в търсени специалисти за разлика от тези, които не са в състояние да демонстрират системен подход към работата. И това ни кара да се чувстваме перманентно горди и доволни от себе си.
А защо да не контролираме и живота чрез планиране?
Позитивната обратна връзка, която получаваме в следствие на акуратния си и прецизен подход към разбиването на работата на добре сплетен низ от стъпчици, ни стимулира, без непременно да си даваме сметка, че постепенно започваме да пренасяме това умение в други области от живота си, нямащи общо с работата. Струва ни се, че на пръв поглед животът отвсякъде си подлежи на планиране. Придобиваме усещането, че чрез планиране можем да контролираме нещата. А когато се появят децата, направо почваме да се уповаваме на това умение. Наричаме „логистика“ плана, който правим ден за ден, за да може семейството ни да оцелее денонощието, без някой да е забравен в детската градина или да се събуди сутринта без кафе или прясно мляко вкъщи. [[quote:0]]Развиването на уменията ни да планираме често води до пристрастяване, което се проявява в свръхпланиране. Страх ни е да не се провалим в някои части от живота си, особено в тези, които някак между другото живеем покрай кариерното си развитие. А от професионален опит вече знаем, че чрез планиране можем да управляваме „процеси“ и така да избегнем провала. Въобразяваме си, че животът е процес, подобен на работния, поради което подлежи на микроменажиране. „Свръхпланирането е резултат от нашата тревожност. То е начин да се справим с притесненията си и може да ни създаде илюзорно чувство за контрол.“, разяснява Тема Браянт-Дейвис, професор по психология от Университета Пепърдийн. Увлечени в свръхпланирането, „може да стигнем твърде далеч, и губейки гъвкавост, да си поставяме цели, които са едновременно нереалистични и твърде ригидни“, допълва тя.
По-страшното е, че свръхпланирането е в състояние да ни накара да се фиксираме върху изпълнението на срокове и детайли дори за най-важните решения в живота ни, като ги превърнем в самоцел. „Ако си решила да се омъжиш до определена възраст, обсесията ти със свръхпланирането може да те накара да останеш във връзка далеч след като срокът й на годност е изтекъл“, само и само за да успееш да изпълниш плана си. Защото подобно неизпълнение би ни накарало да изпитваме чувство за пълен провал в личния живот, а ние на всяка цена търсим да избегнем именно такъв неуспех.
Защо необходимостта от контрол е толкова привлекателна? [[quote:1]]Рефлексът за контрол има различни външни прояви - от чувството, че нещата са извън контрол, до желанието да контролираш конкретен човек или ситуация. Зои Б, блогър, споделя, че първото качество, с което контролът прелъстява, е чувството за сигурност - хората изпитват сигурност, когато контролират нещата. Второто, и вероятно по-въздействащото е, че контролът ни дава мнимо чувство за предвидимост. „Като човешки същества копнеем за сигурност, за да не ни е необходимо да се тревожим за бъдещето. Всъщност желанието ни за контрол произтича от желанието ни да предскажем бъдещето. Опитваме се да излезем с план и за най-лошия сценарий.“ За съжаление, контролът не може да задоволи тези ни потребности за сигурност и предсказуемост, защото животът просто не е устроен така. Това, което може да ни осигури обаче, е едно почти перманентно чувство на разочарование.
Може ли да имаме предварително сключен договор с бъдещето?
Понякога, а всъщност доста често, нещата не вървят по план. Нещо се обърква и нашият строго построен алгоритъм за действие се сгромолясва. Спукана гума, а нямаме ни крик, ни резервна в колата. Футболен мач на националния, който отцепва целия център. Голямото дете вдига висока температура и ни звънят от училище да си го приберем точно в момента, в който ни почва презентацията. Гледачката си чупи крака и няма да идва два месеца. Пералнята е протекла и е наводнила както паркета, така и съседите, а ние, с вече обути токчета и навита на кок коса, отчаяно хващаме парцала с осъзнаването, че вече няма как да успеем да стигнем за срещата си навреме. Усещаме яд и фрустрация. Чувстваме се онеправдани и огорчени, че съдбата не се съобразява с нашия план за нея, сякаш имаме предварително сключен договор за съвместни действия.
Но съдбата и нейното проявление под формата на това, което ни се случва, нехаят за нашите планове. Те не са се ангажирали по отношение на никаква координация с нас. Не е честно ли? Всъщност проблемът е изцяло в главата ни. Най-добрите шахматисти в света - гросмайсторите, могат да мислят 8-10 хода напред. Много добрите са способни на 5, а умението да предвидиш над 3 хода вече се счита за постижение. Само дето шахматистите играят с 6 вида фигури (да, само 6 са!), всяка от които се движи по строго определен начин върху дъската от 64 квадрата. Да се опитваш да предвидиш и да подчиниш чрез планиране истинския живот с цялото му многообразие и всичките му случайности, граничи с безумие. Кой би могъл да предскаже например, че когато теглим пари в неделя следобед, банкоматът ще ни глътне картата и ще се окажем моментално без пукнат лев? Да съставим личен план, който предвижда такива обрати, граничи с тежка форма на параноя и мнителност. И въобще има ли полезност от подобно свръхпланиране?
За да имаме контрол над живота си, е нужно да плуваме по течението.
„Колкото по-скоро проумеем, че е нужно да се движим по течението, и се научим още по-добре да се оставяме то да ни носи в правилната посока,“ подсказва Зои Б, „толкова по-лесен ще е животът ни: ако си представим света като огромен дансинг, а животът - като красив преливащ се танц, всеки път, когато музиката се променя, ние без усилие улавяме новия ритъм. Ние се движим заедно с музиката вместо срещу нея. Не се опитваме да я контролираме. Именно постоянната промяна в музиката прави танца на живота толкова вълнуващ и забавен! Колко досадно би било цял живот да танцуваме на една и съща мелодия?“ [[quote:2]]Не по-малко поетично е сравнението в известния блог за минималистично живеене zen habits: „Защо свръхпланираме“: „животът е повече като морето, винаги променящо се и без отъпкани пътеки и направления, с талази, течения и вълни, които променят всичко във всеки момент. При това положение водещото умение не е да начертаеш дестинация (цел) или пътека (план), а да сърфираш. Когато сърфираш, хващаш насрещните вълни, научаваш се да преценяваш вълните, като се задават, и да се пускаш по вълната, както се променя, а не както си планирал. Това е да се движиш по течението (буквално) и да променяш курса си в зависимост от промяната в течението.“
Чуваме ли обстоятелствата?
Казано по друг начин, важно е да се запитаме, “Какво искат от мен обстоятелствата да направя?“. Това се пита Дейвид Брукс в статията си „Призованият Аз“ в New York Times. „Живея в конкретна година, на конкретно място, изправен пред конкретни проблеми и нужди. В този момент от живота си съм изправен пред конкретни възможности за работа и конкретни решения. Важните въпроси са: Какво ме призовават тези обстоятелства да направя? Какво е необходимо на това място? Коя е най-полезната социална роля пред мен?“ На тези въпроси можем да отговорим най-вече чрез осъзнати наблюдения и чувствителност към ситуацията, а не чрез калкулирани дългосрочни кроежи.
Когато животът ни се отклони от предначертания ни план за него, това всъщност може да подсказва невероятна възможност. „Когато губим това, което сме мислели, че искаме за себе си, всъщност много често откриваме свободата си.“ пише за Huffingtonpost Др. Джудит Рич, пионер в ученията за трансформацията и съзнанието. В тези повратни ситуации хората често осъзнават, че техните планове всъщност въобще не са техни, а са били взети назаем, за да покрият нечии очаквания, най-често тези на обществото. Решенията, които взимаме в резултат на свръхпланирането, рано или късно ни настигат със страшна сила: изчерпаната връзка, която е трябвало да приключим, но вместо това ние вдигнахме сватба, защото до 33 е казано, че трябва да се омъжим, неизбежно завършва с развод. Целият ни житейски план рухва, но едва тогава разбираме, че може да сме свободни и еманципирани от чужди планове за нас и най-накрая да поемем по собствения си път. [[more]]В заключение, както знаем, животът е това, което ни се случва, докато правим планове за него.
Фиксирани в преследването на конкретни цели, често недоглеждаме или подминаваме невероятните възможности, които всъщност са можели да ни отведат далеч по-близо до себе си. За да постигнем по-голяма вътрешна хармония, е необходимо съзнателно да развиваме увереността да непланираме, а вместо това да засилим способността да се ориентираме в ситуацията, да разчитаме нейните послания, да слушаме интуицията си и да импровизираме според обстоятелствата, които се случват, и според скритите възможности, които иначе пренебрегваме. А планирането да го оставим за офиса, макар че съвременните чрезвичайни обстоятелства, в които функционира бизнесът, изискват не по-малко чувствителен и ситуационен подход, за да се предпазваме от бавен, но сигурен провал.
Василиса са й казвали само учителите и майка й, когато още с обръщението е искала да се знае, че има проблем. Но не и непознатите. Те обикновено й бъркат името. Ако случайно го улучат, не пропускат да я попитат дали е чувала за приказката за Василиса Прекрасна. Как мислите, дали я е чувала?
Може би защото не спират да й задават този очевиден въпрос отново и отново, Вася (или Васи, или Васе – както ви идва отвътре) развива влечение към неща, които остават често скрити от самите нас – тези под повърхността. Доволна е, когато успее да ги открие, улови и формулира. Може би това прави през целия си професионален живот – рови се за прозрения. Работи като стратегически планьор (strategic planner). Доскоро го е правила в постоянен ритъм, който не й е оставял време да се замисли, че този нездрав интерес може да се насочи и в писане.
Подсказва й го Левена, за което й е много благодарна – с изненада установява, че има не една и две теми, в които може да се рови за проникновение, а след това и да напише за тях. Чете за интересното и след това, ако може, го обсъжда. Обича да познава кой е убиецът (а той не е този, когото подозираме); да готви, защото това е заниманието, което я откъсва от центрофугата в главата й; да пътува, но вече по друг начин, защото след последното й дълго пътешествие проумя доста за добрите и лошите страни на модерния туризъм; да се занимава с градското жилище и с ваканционната къща в Предела, която с радост ще ви предостави за следващото ви бягство от града, стига да е свободна по това време. И не, не умее да пише кратки текстове.
