Тази събота в Берлин се игра мача за купата на Германия по футбол. И в целия град нямаше нито един човек, който да не е ангажиран в този празник, започващ още от сутринта. Центърът на града беше затворен цял ден, а около Бранденбургската врата се събираха фенове от Германия и от цял свят, за да се снимат на групи и по отделно, облечени в екипи на отборите и накичени с всевъзможни талисмани и аксесоари.[[more]]Чувала съм от родителите си, че някога и у нас футболът е бил всенародна страст, а футболистите – истински любимци. Ходила съм на мач с баща си като дете и си спомням шума и заразителните емоции на стадиона, както и как изпуснах да видя един гол, заета да зяпам крещящите хора наоколо. Днес аз никога не бих пуснала сина си на мач от вътрешното първенство. Футболът от години се асоциира с агитки, вандали, побои и грозни думи и дела. Единственият безопасен начин за любителите на този спорт да му се насладят на спокойствие е у дома, пред телевизора. Няма спор, че там емоциите са съвсем други от тези да споделиш страстта си с хиляди хора.
И това е така не само за футбола. Ние сме разделени на групи по толкова много показатели – може и да не знаем „за” кого сме, но винаги знаем „срещу” кого – сега предизборно сме се наслушали на аргументи „против”. За мен и приятелката ми, идващи от поляризирано общество като българското, беше шокиращо да видим, че привържениците на двата отбора са заедно – в жълтите си или червени фланелки заедно в една компания или в едно семейство. И как по средата на пиещите бира запалянковци мина шествието против хомофобията – един цветен и шумен гей прайд, който остави след себе си безброй малки знаменца с цветовете на дъгата – можете ли да си представите футболни фенове на гей прайд, които държат бира в едната ръка и знаменце в другата? Всъщност, аз си дадох сметка, че не мога да обясня на хората там защо гледам така развълнувана и удивена – това, което за мен е парадокс, за тях е напълно нормално.
И не защото се обичат. За да имаме общи празници, не е нужно да се обичаме. Нужно е нещо много по-малко – просто да приемем другия такъв, какъвто е – и той да приеме нас. След това да обединим емоциите си в един празник за всички. И ще е страхотно, наистина! Аз не разбирам, защо се лишаваме от това?
