Общество

Жени, в името на децата трябва да сте щастливи, а не да търпите насилие и ограничения!

Адвокат Йорданка Бекирска се занимава с правозащитни въпроси от 2005 г. В момента кантората й е с профил семейно и международно право.

Жени, в името на децата трябва да сте щастливи, а не да търпите насилие и ограничения!

Адв. Йорданка Бекирска (Снимка: Eti Reid)

Адвокат Йорданка Бекирска се занимава с правозащитни въпроси от 2005 г. Всичките си 4 допълнителни магистратури към основната по право завършва в чужбина – те са по правата на човека, в частност правата на жените. От 2005 г. насам работи и в неправителствения сектор. Започва като член на екипа на БХК (2005 г.-2008 г.), а след това продължава да сътрудничи само като външен експерт. Започва да работи и с няколко НПО, занимаващи се с женски човешки права, в момента е изпълнителен директор на Български адвокати за правата на човека – друга голяма организация, която защитава правата на жената като основна част от правата на човека. Има своя адвокатска кантора, която е специализирана само в тази област. Работейки по въпроси за насилието, сексуалния тормоз на работното място, полово базираната дискриминация, Дани достига и до семейноправните въпроси, защото често насилието е в семейството. Така започва да се занимава и със семейно право, в момента кантората й е с много тесен профил – семейно и международно право.

Какво липсва в нашето законодателство, за да можем да се борим ефективно срещу насилието?

Въпросът е много комплексен. Имаме един Закон за защита от домашното насилие, който работи. Той работи от 2004 г. Имаше много колебания дали домашното насилие да бъде с наказателен или с граждански характер, защото в по-голямата част от света домашното насилие е криминализирано. Не се сещам за друга европейска държава, в която домашното насилие да се определя като граждански акт – както е в България. Ако вкъщи двама партньори са обиждат, бият, ако по някакъв начин единият е пострадал от насилието (най-често това е жената), най-тежката мярка за защита на пострадалото от насилие лице, която може да получи по Закона за защита от домашно насилие, е извършителят да бъде изведен от жилището, като максималният срок на действие на заповедта е 18 месеца (и да не доближава жертвата).

Някаква пукнатина има ли тук?

От една страна, законът е добър и работи, защото поставя правото на живот на първо място. Правото на собственост е изцяло „пренебрегнато“ от Закона за защита от домашното насилие – няма значение чия е собствеността на жилището, в случаите, когато е съвместно обитавано, извършителят трябва да го напусне. Проблемът обаче, който аз виждам, е следният. Такива мерки се постановяват от съда почти ежедневно. В рамките на 24 часа се получава защитата – т.е. снощи ми се е случило нещо, днес аз отивам, подавам молбата в съда и в 24-часов срок съдът е длъжен да се произнесе. Тази защита започва да действа от момента на издаването, но тук има огромна пукнатина, особено за София: от момента, в който съдът издаде тази заповед, до момента, в който извършителят бъде уведомен, че срещу него са взети такива мерки, изминават едни 10 дни, в които тази заповед за незабавна защита пътува между институциите. Тя тръгва от съда, минава през СДВР по незнайни за мен причини, където се разпределя по РПУ-та. По някаква служебна поща се случва това, няма как да се проследи пътят на заповедта. Т.е. не се използва факс, имейл например...

А през тези 10 дни може да се случи всичко, дори и най-лошото...

Именно. Това е основен проблем в София – въпросът касае прилагането на закона и знам как той може да се реши реално. В други градове са намерили начин как да се справят. Случвало се е заповед да бъде връчена в рамките на 2 часа след издаването й.

Децата стават свидетели на нещо, което днес е омраза, а утре е някаква изкривена форма на любов.

В Пловдив например колегите от неправителствения сектор работят много активно, там се провеждат изключително много обучения на съдии и на полицаи. Аз самата много пъти съм била канена за обучител и затова знам. Когато имам дела в Пловдив, аз съм всеки път много щастлива. Понякога дори питам моите клиенти дали случайно нямат и адрес в Пловдив, защото там нещата се случват. Съдиите например отбелязват, че Заповедта за незабавна защита е в сила от деня на постановяването й. Така дори и извършителят да се укрива и да не получава съдебните книжа, при нарушение на заповедта той носи отговорност.

Има ли друг проблем освен този, свързан с прилагането на Закона?

Да, втори е проблемът със злоупотребите. С всички права се злоупотребява, това не е тайна за никого. Случвало се е при мен да идват хора, които не мисля, че са пострадали от насилие. След толкова години смятам, че мога много лесно да разпозная кога имаме една жертва и кога – хора, които не са точно жертви, а такива, които искат да отмъстят по някакъв начин на партньора си. Защото семейните отношение твърде често се превръщат във война.

Не са ли необходими някакви доказателства за подаване на такава молба в съда?

В началото са само писмени доказателства и се провежда закрито заседание, в което съдът се произнася. За голямо мое съжаление, има и лекари, които снабдяват с документи, неотразяващи обективната действителност. Проблемът според мен е, че наличието на тези злоупотреби доведе до намаляване сензитивността на съда за сметка на истинските жертви. Трябва да се борим с това. И жени, и мъже злоупотребяват. Трябва да се спрат злоупотребите, за да можем да защитим истинските пострадали лица. Това може да стане, като се търси наказателна отговорност за невярно декларираните данни при подписването на задължителната декларация по този закон за започване на производството.

Друг проблемен момент е в случаите, когато


се издава заповед за незабавна защита мъжът например да не доближава бившата си партньорка. Но предстои уикенд, в който трябва да отиде да си вземе децата, а няма право да доближава майката, която следва да предаде децата на бащата, в такъв случай той може да влезе в нарушение. Има един текст в закона, който почти не се прилага – там съдът определя условия и срок за изпълнение на заповедта: в часовете за лични контакти пострадалото лице е длъжно да осигури трето лице, което да предава детето на бащата.

Това се пропуска ли?

Да, съдът трябва да изпълни своето задължение по закон. А той не го прави, дори се е създала порочна практика: 98% от заповедите, които се издават в цялата страна, не съобразяват това. То е написано в закона, но не се изпълнява от съда. Както закона за равнопоставеността – мъртъв текст. И от всички нас, боравещите с правото, зависи това да се промени.

Как това може да се промени?

С обучения например. В Южна България нещата са доста обнадеждаващи, много новаторски решения съм виждала. Тези обучения се организират по различни проекти от страна на неправителствения сектор, като се канят експерти като мен, които да кажат какви са проблемите с правоприлагането. Това са неща, които могат да се променят, без да се правят законодателни изменения.

Какво е значението на Истанбулската конвенция тук?

По отношение на ратификацията на Истанбулската конвенция, като един върховен акт, който ще защити всички нас, които сме потенциални жертви, и всеки един човек на тази държава, смятам, че е абсолютно задължителна. Тя ще измени доста от нещата, които в момента съществуват. Проектите за измененията на законите са направени вече в унисон с изискванията на Истанбулската конвенция. Остава само да се ратифицира и ние, гражданите на България, да бъдем защитени и държавата да е провела достатъчно обучения на служителите си, които са отговорни за защитата на всяко пострадало лице. Възможен е и втори вариант – ако не се ратифицира злощастната конвенция, да се направят промени само във вътрешното законодателство, например да се измени Наказателният кодекс и да се включи като състав на престъпление и преследването (т.нар. сталкинг) от страна на партньора. В момента това не е престъпление съгласно нашия закон.

Ратификацията на Истанбулската конвенция, като един върховен акт, който ще защити всички нас, които сме потенциални жертви, и всеки един човек на тази държава, е абсолютно задължителна.

Истината обаче е, че ако ние не ратифицираме Истанбулската конвенция, ще останем извън държавите, които общо се борят с насилието. Ще бъдем една държава, която се е изолирала, и това е голямо петно всъщност. И дори да имаме работещи механизми, тези механизми реално няма да защитят жертвите, няма да ги възстановят от травмите, които това насилие носи.

Но все пак имам някаква утеха, тъй като Европейският съюз е ратифицирал конвенцията и ние като членове на ЕС автоматично сме обвързани с нея. Но оставаме с едно петно, че не сме пригодни да защитим жертвите на насилие адекватно и ефективно. 

Кога жертвите търсят помощ?

Тези жени търпят с години. Обикновено търсят помощ, когато се почувстват овластени, когато най-накрая са повярвали, че някой може да им помогне. Другият вариант е, когато се случи нещо наистина драстично – например им е застрашен животът или децата им казват: „Мамо, няма ли да направиш нещо?“. Има случаи, в които децата се обръщат срещу майките си и казват: „Аз напускам тази къща, махам се, вие сте невъзможни, не мога повече да живея така.“ Защото те стават свидетели на нещо, което днес е омраза, а утре е някаква изкривена форма на любов. Защото извършителите обикновено казват на следващия ден: „Извинявай, няма да се повтори, много те обичам, ти ме ядоса, аз не можах да си сдържа нервите...“. И жената си казва, че наистина това ще се промени и че в името на децата трябва да остане с този човек. Това е най-голямата грешка! Жени, в името на децата трябва да сте щастливи, а не да търпите всичко това! Винаги съм искала да го кажа това и винаги го казвам.

Всяка жена знае какво не заслужава като отношение към себе си!

Как една такава атмосфера може да повлияе на децата?

Попаднах наскоро на едно много интересно изследване, в което са взели участие деца, живеещи в такава дисхармония, и такива, които от една година вече са с разделени/разведени родители. Резултатите и постиженията на вторите са в пъти по-високи. Така че ако искате да направите нещо за децата си, ги изведете от нездравата семейна среда. Защото дори и те да са в другата стая, дори да спят, те всичко виждат, чуват и усещат. Усещат как вие не се чувствате добре. Дори да не виждат побои, виждат как се разминавате, чуват как си разменяте някакви злобни реплики. Физическото насилие е само една страна – най-разпознаваемата, защото оставя следи. А останалите – обиди, псувни, заплахи са начин на общуване в някои домове. На жените дори им е неудобно да говорят за това – какво им е казал техният партньор. А децата порастват и приемат това поведение за норма. Живял си в нестабилна среда и някак си търсиш подобен образ – това е твоят баща, чийто образ търсиш на подсъзнателно ниво във всеки свой партньор. Или пък се създава неувереност, невъзможност за добра реализация в обществото или търсене на закрилник в лицето на всеки партньор, който го обещае (така се става лесно жертва на трафик). Затова е много важна и необходима терапията тук.

Виждам в практиката си такива жени, които се опитват да излязат от насилническата среда, защото са го преживявали като деца, и мислят, че в техните отношения няма да им се случи. Но това ти е закодирано на подсъзнателно ниво и


рано или късно ти се случва. Психотерапевтичната намеса е толкова важна за всеки човек, а за жертвите на домашно насилие е задължителна. Някои НПО я предоставят като услуга, дори и да не е напълно безплатно всеки път. Истината е, че се помага на тези жени. След излизане от една насилническа връзка е добре да се премине през такава терапия, за да може този модел да бъде изкоренен, а не да се повтаря при всяка следваща твоя връзка. Знаете ли колко много се променя животът на всяка жена, когато е успяла да се спаси от насилието? Понякога гледам и не мога да повярвам каква промяна се наблюдава, за кратко време при това.

Защо много от тези жени трудно намират смелост да излязат от една такава връзка? Какви са най-често срещаните причини (освен страх, разбира се)?

За да го направят, те трябва да са финансово независими. Да се изнесеш, да плащаш наем, да поемеш издръжката на детето/децата си, докато съдът се произнесе и нещата се канализират. Аз не знам колко жени могат да си го позволят това.

Досега говорим за насилието, което застрашава живота ти. Ами онова, което те поставя в позиция на потъпканото самочувствие, където ти си жертва на постоянно психическо и емоционално насилие, купища въпроси, фиксация, ревност, забележки, обвинения, заплахи?... Абсолютно ограничаване на личната свобода. Например мои клиентки са ми казвали как бързат след работа да се приберат, за да няма скандали и коментари, за да може на партньора им да му е добре. Ама ти чий живот живееш – неговия или своя? Жените се изолират, губят и не поддържат приятелства заради претенциите на партньора си. На кафе може, но на бар не може – примерно. Всичко идва от стереотипите.

Обратното има ли го? За да не излезе, че прилагаме двоен стандарт...

Има го. Но колко мъже успяват да си запазят тази независимост във връзката и колко жени? Примерно всеки петък той излиза с приятелите си след работа за питиета, а жената – тя си стои вкъщи да си гледа децата, защото това е нейната роля, от нея се очаква това. Иначе ще е лоша майка едва ли не.

А командировки? Ами това е огромен проблем. Колко жени могат да си позволят безпроблемно да пътуват в командировки? Имала съм подобен казус. Съпругата се е издигнала в йерархията на голяма международна компания и отива да се запознае с колегите си в един от офисите в чужбина. Официална вечеря, телефон на беззвуков режим, най-малкото така е възпитано, нали? Партньорът й, баща на детето им, което е мъничко, й се обажда за 1 час над 60 пъти – над 60 пропуснати повиквания! В момента, в който тя ги вижда, веднага му се обажда, притеснена, че нещо се е случило с детето. Той я заплашва, че ако не се прибере в хотела, повече няма да си види детето. При което тя се извинява на всички и се прибира в стаята си, за да говорят и тя да даде всички обяснения, които са необходими, за да се успокои той.

Нивото на комуникация се залага в самото начало на отношенията. Не пропускайте този момент. После е късно.

Правят видеочат, който е разпит и скандал едновременно, при това в присъствието на детето, което е с баща си. Той я заплашва, че заминава на следващия ден с детето в неизвестна посока и тя няма повече да ги види. Тя си хваща първия полет и се прибира в България, където вижда, че всичко е било само заплахи. Подобно нещо се повтаря, но тук, в България, на официална фирмена вечеря – мъжът й звъни, тя му казва, че не е удобно да разговаря, той отива с детето по средата на вечерята и сяда до нея. Впоследствие тя губи работата си. Той никога не я е бил и не се възприема като насилник.

И пак стигаме до множеството форми на домашно насилие...

Да, първото нещо, което написах във вашата FB група „Заедно срещу Насилието“, беше, че формите на насилие са много и най-различни. Физическото се разпознава, другите обаче са не по-малко страшни и ужасяващи. Просто те са много по-трудно доказуеми.

Още веднъж, какви промени са необходими, за да се борим успешно срещу насилието над жени и домашното насилие?

Първо, да се изпълнява законът в пълния му обем. Второ, да се криминализира домашното насилие. Да се възприеме глобален механизъм за защита, при който всички държавни институции да са отговорни и да работят координирано в синхрон – съд, полиция, прокуратура, отделите за закрила на детето и т.н. И другото основно нещо, което трябва да се промени – а това ще стане с ратификацията на Истанбулската конвенция, е образованието. Когато хората още от ранна детска възраст започнат да учат за равноправие, за това, че никой не може да се държи с другия по насилнически начин. Което уж си го знаем, но всъщност не. И уж аз съм равноправна на мъжа, но всъщност не съм толкова равна. Аз трябва да правя някакви неща, от които той е освободен. Той може да се издигне в кариерата, а аз не мога, защото трябва да си гледам децата, трябва да ги взема в 17 ч. от градина; когато са болни, трябва аз да си взема болничен, защото той не може да отсъства, а аз мога... Т.е. трябва да започнем с разбиването на стереотипното мислене.

Правата на всеки човек са негови лични права и всеки следва да си ги знае и отстоява, а не пораженчески да се примирява с положение, от което не е удовлетворен. Жени, вие заслужавате да сте щастливи, а не да бъдете обект на грубост и арогантност. Бъдете взискателни към партньорите си, за да могат и те да бъдат джентълмени. Нивото на комуникация се залага в самото начало на отношенията. Не пропускайте този момент. После е късно.