Винаги съм мислила, че знам какво правя - до момента, в който станах майка. Всичко се преобърна и изведнъж разбрах, че никога няма да бъда сигурна, че решенията, които взимам, са правилни. Желанието ми да възпитам децата си добре, да им дам стабилна основа и възможност да разберат какво ги прави щастливи, е основната ми цел. Въпреки това често нещата, които правя, не постигат желания резултат и поставят хиляди въпроси.
Преди близо три години Криси имаше беше изключително експлозивен характер и често гневът му застигаше децата, които го заобикаляха. Той просто не искаше да разбере, че не е единственият на света, които иска и има право да играе в градинката. Блъскаше се на батута, хапеше, риташе – истински кошмар. Това разбира се, бързо се разпространи между родителите и вече все по-трудно започнахме да откриваме с кого да играем. Ние, като родители, не останахме безразлични и опитахме всичко по силите си той да се промени и да намери начин да общува с връстниците си, без да избухва в момента, в който интересът му бъде засегнат. Успяхме! За по-малко от половин година Кристиян се превърна в съвсем различно дете и намери приятели, с които общува и до днес. Стана търпелив и толерантен спрямо приятелите си и не прибягва до бой, когато не е доволен от ситуацията, в която го поставят. [[more]] Истината е, че в този период ние – неговите родители - повторихме хиляди пъти, че не е редно да налиташ на бой, когато нещо не ти изнася. Не е хубаво да удряш децата, които не ти допадат. Насилието не е решение, хубаво е да се правят компромиси и в конфликтни ситуации да търсиш съдействие от по-възрастните. Все неща, в които вярваме и мислим, че са важни.
Преди няколко дни разбрах, че в училището на Криси едно дете се опитало да го удуши, а той не е направил нищо, за да се защити. Просто се е оставил в ръцете на другото момче, мислейки че това е правилното поведение. Вярвайки, че постъпва правилно.
Не мога да опиша чувствата и мислите, които ме връхлетяха. Мисля, че има само една дума способна да опише състоянието ми – полудях! Десетки въпроси заваляха в главата ми, опитвайки се да пробият път към повърхността - Кое е това дете? Как така ще те души, а ти няма да се защитиш? Защо, какво се случи? Къде беше учителката?
Исках да се овладея и да не реагирам емоционално, но не успях. Бях толкова развълнувана, че нищо не беше в състояние да ми помогне да се овладея. А когато Криси ми каза, че не е опитал да се защити, защото го е страх да не му се скара учителката, и че щели да го привикат в Дирекцията /нещо, което веднъж ни се случи в детската градина/, нещо в мен се скъса и много силно ме заболя.
Знаех, че не съм успяла да обясня на детето си, че между побоите и защитата има разлика, и да се защитаваш не е грешно.
В този момент всичко в мен крещеше, че трябва да запазя спокойствие и да му обясня, но първото което изстрелях е „Следващия път, в който те нападне и започне да те души, просто му бий едно кроше!“. Не се гордея, но това са първите думи, които казах на сина си в този важен за него момент.
Замислих се, че явно е дошъл моментът да говорим за нюансите, за факта, че не всичко е черно и бяло и че животът е изпълнен с безброй вариации.
Седнах и обясних на сина си следните правила за оцеляване в училището-джунгла:
1. Побойниците търсят жертви и не желаят да получават отпор.
2. Умните знаят кога да говорят и кога да мълчат.
3. Най-добрата защита е нападението – винаги когато е ясно, че няма път назад.
4. Не е важен ръстът и физическите особености, важен е характерът.
5. Всички правят бели, но хитрите не ги хващат.
Знам, че много от тези синтезирани правила не звучат на пръв поглед добре, но съм напълно убедена в тяхната валидност. Тук не става въпрос да възпитаваме децата си да бъдат агресивни, хитри, безкомпромисни, отмъстителни и невъзпитани – не, съвсем не!
Единственото важно тук е да направим всичко възможно да повишим уменията им да оцеляват. Защото не всички родители са като нас, някои не се интересуват какво правят децата им или още по-лошо – учат ги да бъдат настъпателни и агресивни, за да могат да бъдат винаги над останалите.
Сигурна съм, че всички от вас имат подобни примери и съм напълно наясно, че трябва да научим децата си да се оправят сами. Да научат децата си да оцеляват в джунглата и да не забравят да им показват, че животът е изпълнен с множество стойностни и ценни неща, които са важни не само за нас, но и за останалите.
