Остава само месец до Коледа и цялата романтика около нея, която, не ме разбирайте погрешно, ту обичам, ту мразя, а мислите ми са все в лятото. Отказвам да сваля летните си обувки, мъжът ми ме гони постоянно да се намятам с някакви жилетки, пита ме дали не ми е студено... Подсмърчам, носът ми е запушен, но упорствам да задържа някакво въображаемо лято колкото мога повече, преди да потъна в зимата, кишата и коледните клишенца, за които знам, че пак ще се захвана, за да изкарам до пролетта.

Вървя към работата. Майка ми звъни и пита пак ли вали в Италия. Честно казано, не мога да преценя. Не помня вече кога отварям чадър, отварям ли го изобщо, къде го оставям... Знам само, че постоянно нещо е върху мен. Вода, влага, тъга... Чакам да пресека улицата. Всички коли са сиви.

Затварям за момент очи и съм във Венеция. Венеция през лятото. Венеция отново. Надлъж и нашир с Левена. Възторг пак и пак. Навсякъде, накъдето се обърнеш. Назад към Санта Лучия с вапоретка по Канале Гранде. Гледки, залязващо слънце, неземна красота и колко щастливи хора! Гарата, влакът. У дома нямаш сили за нищо, уморен си от ходене, от щастие. Искаш просто душ, под който да затвориш очи и отново да видиш всичко. След отмитата умора имаш сили само за бърза брускета. От черен хляб, бяло меко сирене, рукола, сушени домати, саламино и зехтин. С просеко. Перфектният финал на перфектния ден.

Отварям очи и пресичам. Пак ще има лято. И пак ще отидем във Венеция!