[[more]]При споменаването на Брашов вероятно българите от по-старото поколение, съхранили сантимента към Възраждането и стремежите на предците ни от онези времена, ще се сетят, че през 1824 г. там едва 24-годишният Петър хаджи Берович, или още Берон, написва и отпечатва знаменития си “Буквар с различни поучения”, или още “Рибен буквар”. Обаче българската връзка с този чуден град в сърцето на близката, но доста загадъчна за нас Румъния, е поне няколко века по-стара. Любителите на историческата романтика с великобългарски привкус я откриват дори още по-рано – в ерата на Кубратова България.
Тъй или иначе, Брашов, който е колкото румънски, толкова и унгарски, толкова и немски град, си има и стар български квартал. Днес потомците на обитателите му са почти изцяло натурализирани, но българският им корен е несъмнен.
Централният площад (в ремонт) с лютеранската Черна църква в дъното
Всичко това, разбира се, звучи крайно относително в земя като Трансилвания – онази обширна площ отвъд Карпатите или “отвъд планината, отвъд гората”, както се превежда латинското й име. Още от ранното Средновековие насам тя е била в пределите на най-различни царства, кралства и империи, поради което днес тук е наложително крайпътните табели да са на три езика – румънски, унгарски и немски. Традиционното българско име на Трансилвания е Седмиградско и съответства на немското Зибенбурген – заради седемте главни града там, част от които днес не се знае кои са били точно. Един от най-важните обаче със сигурност е Брашов – това е румънското му име, също издаващо български произход. Унгарците го наричат Брашо, а сасите или саксонските рудари, местното немско население – Кронщадт (“коронен град”). (Да, в Европа има поне два града с това немско име, другият е в Русия, на Балтийско море.)
Другите исторически имена на някои от седемте града също са подозрително български – например Ръжнов (днес Ръшнов) и Бълград или Белград (днес Алба Юлия). Смята се, че през VІІІ век още хан Крум присъединява тези земи към някогашната България, но неговите прабългари, разбира се, не биха могли да измислят тези славянобългарски имена от по-късната българска история, когато днешният ни славянски език постепенно измества прабългарския. През Х в. Трансилвания става унгарска, после претърпява татарски нашествия, унгарците отново си я връщат, за да стане в късното Средновековие (ХV-ХVІ в.) васално княжество ту на Османската империя, ту на Хабсбургите. По време на Първата световна война в началото на ХХ в. вече окончателно е включена в Румъния в по-голямата част на историческите си предели.
Едно е сигурно: още много преди това, в края на ХІV в., точно около падането на България под турска власт, нашите царе са поддържали оживени търговски връзки със Седмиградско. За това свидетелства, например, запазената Брашовска грамота на цар Иван Срацимир, издадена между 1369 и 1380 г., която разрешава на всички граждани от Брашов свободно да търгуват в пределите на Видинското българско царство.
Портата Шкеи, която води към едноименния исторически български квартал
Българският квартал в Брашов, който на румънски се нарича Шкеи, а на унгарски – Булгарсег (“български ъгъл”), възниква няколко десетилетия по-късно, в началото на ХV в. Първите заселници са занаятчии зидари, а след османското нашествие мнозина български бежанци също намират убежище в тези по-западни земи. “Шкеи” е името, с което влашкото население на Трансилвания е наричало българските си съседи. Извежда се от латинската дума за славяни – “склави”. В този квартал е и най-старата православна църква на Брашов, “Св. Николай”, строена от 1292 до 1495 г. Днес, уви, потомците на шкеите са претопени сред власи и саси.
По-късно в Трансилвания, но в нейната най-западна част – Банат, намират убежище нова вълна българи, приели католицизма с надежда за помощ от Ватикана в борбите за национална независимост покрай Чипровското въстание от 1688 г. Те развиват своя богата местна култура и запазват архаична и живописна форма на българския език, на която пишат и до днес, ползвайки латиница.
Православната църква “Успение Богородично”
Особеният, едновременно гостоприемен и суров дух на Брашов и Седмиградската земя може да се усети добре само на място. Колоритът на града е подчертано планински – в планинските градове цветовете и формите са по-сдържани, но точно затова преходите между фината австроунгарска подреденост и познатия за нас, кирпичен балкански уют са плавни и някак ласкави. В рамките на централния градски площад и околните улички попадаш и на Старото кметство от ХV в. от времето на борбите с турците (днес там е Историческият музей), и на една от най-тесните средновековни улици в Европа, Страда Сфории – всъщност тунелче, дълго 83 метра, по което може да мине само един конник, и на православната църква “Успение Богородично” в неовизантийски стил, и на красива синагога (всъщност две, старата и новата), и на величествената готическа катедрала “Св. Дева Мария” от 1477 г., днес лютеранска, някога католическа, която носи леко мрачното популярно име Черната църква. Според немски исторически документи, впрочем, е строена от българи – зидарите от квартала Шкеи. Легендите зад името й са не по-малко мрачни от самото него – едната е, че то идва заради пожара от ХVІІ в., който оставя каменните й зидове почернели и до ден днешен; другата е, че е заради момчето, което пада от скелето по време на строителството и е заровено в основите й.
А когато мрачните средновековни легенди ти дойдат в повече, просто вдигаш поглед нагоре към емблематичния надпис с името на града в планините над него – и пред очите ти надвисва дълбоката, омайна карпатска зеленина. После се отбиваш в близкото кафе “Централ”, което вероятно си стои все на това място поне от средата на ХІХ век.
