Има някакво неудобство за мен като цяло в природата – дебнещ дискомфорт от всеки храст ме кара да поклащам всеки път глава в отрицание, когато някой ми предложи да прекараме уикенда на „някое диво място“. „Още никой не знае защо хората отиват на пикник, който им предлага само неудобства, когато е по-лесно и приятно да се храниш вкъщи“ пише Стайнбек в „На изток от рая“. Аз съм градско момиче и споделям мнението му.
А ако съчетаем пикника с плаж? Получава се подкупваща комбинация.
Така, решихме го – ще гоним диви емоции на непроходими, самотни плажове извън Варна. Стигнахме до най-южната част на града и продължихме. След още десетина, петнайсет километра вече бяхме до познато на местните място, а по снимките биха и направо назовали. За да стигнем до мястото, минахме през гориста местност, а по-късно и покрай газстанция, която също служеше за ориентир. Аз по принцип се губя, където и да се намирам, може би затова ме плашат недостъпните, „диви места". Приближавайки брега по вита и прашна пътека /„а това било офроуд, че какво му е хубавото?“/ - продължавах да си се сърдя на себе си че се съгласих да дойдем, се натъкнахме на обособен къмпинг, на който заварихме няколко коли. Явно бяха тук за уикенда, а може и за повече. Бързо намерихме място и за нашата кола и вече нищо не можеше да ни препречи пътя към морския бряг. Настроението се приповдигна.
И тогава се озовахме там – насред блаженството.
Дали заради трудното му достигане или заради отдалечеността от града – беше почти ненаселено и леко пусто. Кръстих мястото наум „Синята лагуна“, на онзи много стар и далечен филм с Мила Йовович. Далеч от градската шумотевица, кътче природа от два вида – море и гора, което носи представата за потапяне в тишина. Затворих за миг очи. Не съм го изпитвала на нашето Черноморие от много време насам. Не и толкова спонтанно. Никой плаж на нашето море не носи усещането за онзи самотен остров, който все си представяме, че отиваме и там доволно черпим слънчеви лъчи и се наслаждаваме на водната шир, необезпокоявани от никого.
Такива плажове съм виждала в Гърция – с прозрачна, чиста вода, наподобяваща планински поток. Безлюдни и тихи. Спокойствие и опиянени сетива, които най-сетне могат да почиват. Празни заварих преди години и плажовете в Испания. За такива не може да става и дума у нас. Те винаги са „по шевовете“. На тях сме пренесли всички земни пороци и най-вече безкрайната суета. Върху тях сме построили кули на непреодолимата нужда от това да бъдем забелязани и дори посочени с пръст. Кули на суетата. Отдавна сме забравили за какво ходим „на почивка“ и отдавна не даваме не само отмора на тялото си, но и на същността ни. „В какво се състои щастието? Бял пясък, синьо небе, солена вода. Водата, Въздуха, Живота“, както казваше Perrier.“ /Бегбеде/
Не съжалих за миг, че съм там. Всъщност интересно може да ни бъде всичко, стига да не подхождаме с предубеждение още преди да сме го опитали. Както често напомня Балзак, че за жената животът без емоция е непоносим. А ние отдавна пулсираме именно в тази емоция, нужна ни е Синята лагуна за отдих и релакс.
