Има хора, които цял живот търсят момент да останат насаме със сетивата. Да реят погледи и да виждат себе си. Да застанат на предела между миналото и бъдещето. Щом се озовах на това северно място на Черноморието – нос Калиакра, в мен не задуха вятър, не се появиха стихии, не засиях дори от патоса на историята, която беше попила по камъните на поразрушените стени. Не. Прекрачих стената и се озовах пред себе си. Вече знам какво дирят в Тибет тези, които искат да се сблъскат със същността на нещата. И макар да звуча и аз като тибетски монах, всъщност целта ми е друга. Цял живот човек дири едно – покоя, тишината и срещата със себе си. Изглежда, че същността ни е плаха и съществува в тихо състояние, което ние цял живот така и не срещаме. Опитваме с медитация, с пътешествия, с приятни хобита. И все не намираме покоя.
[[quote:0]]Не е възможно да ви опиша какво точно е преживяното за мен на това сакрално място. Опитвам се да го сравня или да намеря точния цитат. Може би затова и изникват сцени и картини от любими книги, мисли, потоци енергия и в крайна сметка каша от недоизказаност. Сетих се за Пилат Понтийски не толкова като библейски герой, колкото като литературен в Петото Евангелие. Има книги, макар и само с литературна стойност, тъй като не са признати като свещен текст, които са определяни като Пето Евангелие. Те дописват празните полета на Библията и разкриват пред нас неразказаните сюжетни линии. Такава е „Майстора и Маргарита“ на Булгаков. Сетих се за нея и по-скоро за Пилат Понтийски. Онзи, които осъжда Христос, а след това си измива ръцете пред тълпата. Фразеологичната фигура все още съществува в езика ни и означава това, което е значела тогава: „не зависи от мен“. Това е една от книгите, за които бих говорила с часове, но нека се върнем към това, което ни дава покоя и тишината. И без да се отдалечавам повече, добавям: Пилат намира това, което търси в края на книгата, намира покой. Макар измил ръцете си и тълпата всъщност да отсъжда неизбежното разпване на Спасителя, той не го намира приживе. Булгаков му прощава и го дарява с покоя, който той намира след смъртта.
Калиакра е моят Тибет засега. Стигнат недалеч, но достатъчно. Само тишина около мен. Тишина.
[[more]]Въпреки големите групи от руски туристи и екскурзоводи, разказващи за славни битки и победи. Въпреки румънските туристи, дошли да се любуват и от нашия бряг и да сравнят може би гледките. Въпреки самотния фотограф на хълма, който заемаше какви ли не пози и се качваше на какво ли не, решил да снима от най-добрия ъгъл. Въпреки приятелите ми, жадни за приключения и красиви гледки. И аз – на ръба на крепостта, усетила покоя. Притихнала. Сгушила се пред лицето на намереното. Сякаш губиш и част от слуха си. Картината се слива. Тихо е.
[[gallery]]
Единственото, което изникна, бяха въпроси: Нужно ли е да е още по-далече? Дали зависи от мястото? Дали е подобно усещането на тишина или? Някои търсят цял живот. Себе си. И нито мислите, нито нито липсата им, нито въпросите, нито отговорите са в състояние да възпроизведат картините. Защото моментът е отминал…
