ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Катар: за жените, музеите и филмовия фестивал Tribeca

СПОДЕЛЕТЕ ТАЗИ СТАТИЯ

Първата част от материала можете да прочетете тук.

Следващата ми спирка е намиращият се в близост и най-голям в света Музей на Ислямското Изкуство. В наскоро забогателите страни истерията за НАЙ е неспирна, така че често ще употребявам това сравнение, фукливост на всеки новозабогатял, като се замисля. 

Сградата на музея е впечатляваща и отвън, и отвътре. Изградена е през 2008 г. по проект на световното архитектурно светило - Б.И Мин. Постоянната експозиция е събрана предимно от личната колекция на семейството на шейха и засяга основно калиграфски постижения. В сградата се правят и редица временни изложби, една от най-интересните беше представяне на историята на перлите, на която можеха да се видят и редица огърлици и колиета, притежания на кралски и артистични особи от цял свят. Най-любимото ми място е на терасата на музея, откъдето между красивите фонтани и стройните палми се открива изключителна гледка към залива на Доха, обточен от красива крайбрежна алея от запад и от голяма зелена градина от юг. Точно на север срещу залива се открива изумителната гледка на скайлайна на бизнес центъра на града. Паркът е обсипан с кафенета и места, гледащи към почти въздушната, прозрачно синя гледка на небостъргачите - офис сгради и хотели, обсипали брега и на жълтеникавите, като цвета на пустинята, сгради на луксозният жилищен комплекс, изграден върху  изкуствения остров и носещ същото име - Перла. 

Пътуването из града не е леко. Огромни три и четири лентови магистрални улици го обвиват в концентрични кръгове и трафикът по тях почти никога не спира. Можете да си направите дълга разходка по Курниша - крайбрежната, или да вземете такси. Общественият транспорт е в окаяно състояние и само за най-бедните миграционни работници. При положение че пълните 45 литров резервоар за 8 долара, колите - над 3 милиона - дори не са изключително много.

В западната част, West Bay, се е разположил бизнес центърът. Многото пари са повикали на своеобразно дефиле най-известните имена в архитектурата на света. Сградите са сякаш от 22 век, но все пак силно подчинени на една обща хармония и неотстъпно с някакъв елемент от класическата арабска архитектура и калиграфия. Гледката си струва. Намирам я за по-изтънчена и по-впечатляваща от тази в Дубай, където с изключение на хотел Бурдж Ал Араб, възкликнах "Боже, та това е копи пейст Ню Йорк".

Общественият транспорт е в окаяно състояние и само за най-бедните миграционни работници.
Между бизнес центъра и изкуствения остров Перлата се намира културното селище Катара. Построено за второто издание на филмовия фестивал Доха-Трайбека през 2011 година, в стар арабски стил, мястото е пълно с невероятен чар и уют. Потънало в зеленина и тежко ухаещи цветя, в Катара има стотици малки ателиета, галерии, изложбени и конферентни зали, оперен театър на открито в римски стил, гигантско открито кино с огромна оркестрална и най-съвременно оборудване, десетки малки заведения за хранене и почивка, детски площадки и голяма марина с безброй яхти. Филхармонията на Доха е изумителен оркестър с поредица от европейски фамилии на членовете и диригентите.

Kъм Перлата пътят минава през серия хотелски комплекси на най-скъпите и прочути хотелски вериги от Европа и Америка, заобиколени от паркове и водни площи, фонтани и изкуствени водопади.

При пристигане на  изкуствения, разположен направо в Персийския залив, остров Перла, ни посреща малка сграда с поставен в нея огромен макет на острова и планираните жилищни сгради, зелените площи, обществените места, училища, болници, театри, инфраструктура от канали и пътища. Един град на бъдещето се разстила пред смаяния ни поглед. Любезните домакини от няколко фирми за недвижима собственост се надпреварват да ни предложат апартамент или еднофамилна къща със собствен кей за яхти. Перлата е почти готова, но все още има незавършени сгради и структури. Когато дойдох да разгледам Перлата за пръв път, бях поканена на гости в семейството на български пилот. Апартаментът им на 36-тия етаж, с четири спални и три бани наистина ме смая, а гледката от терасата спря дъха ми. В далечината дори се видя Града на образованието с невероятните сгради на кемпуса му, изцяло под егидата на всемогъщата фондация Катар и където сега се строи основният, изцяло климатизиран за игра на открито и за 45,000 зрители стадион, за световното по футбол 2020.

Kъм Перлата пътят минава през серия хотелски комплекси на най-скъпите и прочути хотелски вериги от Европа и Америка.
В Доха се живее в компаунди и те са населени от хора буквално от цял свят. Зад високите им огради са разположени малки селища с улици, магазини, спортен комплекс, детска градина и други важни за ежедневието на обитателите му услуги. Повечето компаунди се намират в близост до спортната зона на града или до зоологическата и ботаническа градина. В центъра на зоната за спорт между стадиони и игрища се извисява кулата на Доха, която прилича на гигантска факла и всъшност е хотел с въртящ се ресторант на 47-ия етаж. В подножието му се намира един от най големите молове в града - Веладжио. Да, точно като Беладжио в Лас Вегас. Дори вътре има канал с Венециански годоли. Няма търговска марка, верига или бутик по света, непредставен на богатите катарци. 

Обичам да бродя из мола или да седя около пързалката за кънки или в ресторантската част и тайно да наблюдавам катарските жени и момичета. Невроятно е как успяват да покажат красотата си под черната абая. Да подредят небрежно и уж случайно кичур коса, да заметнат “нервно" краищата на чадрито, за да се види дългият им крак в ултра тесни дънки и обут най-малко в Маноло Бланик. Да ги наблюдавам как пишат светкавично с дългите си пръсти по таблета или смартфона си… Повечето млади вече носят тъмни очила Прада или Рейбан, вместо да завързват краищата на забрадките под очите си, някой дори не си правят труда и само загръщат пищните си коси с огромни шалове. А и така по-удобно се яде в Макдоналдс, KFC или Ейпълби. Майките им, които обикновено се разхождат на няколко крачки отзад, още се мъчат да пъхнат пилешко крилце под черното фередже. 

Къщите на катарците, на онези почти невидими 15% от хората тук, са внушителни замъци с високи каменни огради и железни порти. Някои от тях са със собствена гора, която са купили, засадили и обгрижват. Нищо друго не може да се види. Същото е и от колите им които са с тъмни стъкла. Това е един силно личен, неприкосновен, затворен свят, свят скрит от погледите на околните, скрит от света. Казват, че е силно и единствено мъжки свят. Позволявам си да не вярвам и не само защото от 2005 г. жените тук имат право да гласуват и да заемат някои държавни постове. Традициите, на които се крепи тази страна, дори и религиозните, са женска територия. Жените имат силна и тежка дума тук. Те възпитават децата, те пренасят навиците и обичаите, те следят за морала, те избират за кого и кога да задомяват децата си, те са врата на главата на семейството. Често взимат и финансови решения. Многоженството не е нито разрешено, нито забранено от религията, но се възприема, че можеш да имаш повече от една жена, само ако можеш да издържаш финансово нея и децата й. Напоследък не е на мода между младите. Предпочитат развода. Чувала съм легенди за начините тийнейджърите да заобиколят забраните и да упражняват повелите на природата по милион начина.

Наблюдавала съм как флиртуват, как разменят телефони и адреси едва ли не в крачка, как се преобличат в традиционните си дрехи минути преди да кацне самолета в Доха и как ги събличат минути след излитане. Изглежда доста лицемерно такова поведение, рамкирало “религиозния морал" само за домашно ползване или просто онази част от този свят, живееща според календара им в 1435 г., е на изживяване.

Повечето млади вече носят тъмни очила Прада или Рейбан, вместо да завързват краищата на забрадките под очите си.
Всеки, посещавал Иберийският полуостров, а и множеството съвремени емигранти в Испания, една страна владяна повече от 700 години от арабска и исислямска култури, твърдят, че се вписват бързо и лесно в тамошната среда, че приликите ни с тях са повече от разликите.

За наследството ни от 5-вековното турско владичество, пренесло по нашите земи и арабските традиции и исляма в тюркския им превод, имаме познания, макар те често да носят тежката оценителна окраска, подчинена на политическите нужди на времето. Но така или иначе, когато българин дойде в Близкия Изток, приликите са първото, което вижда окото и усеща вкусът. Пиша за това, защото наскоро препрочитах забележителната статия на Вера Мутафчиева "Дуендето и кефът". В нея бележитата писателка прави изключителен исторографски опит да обясни различното влияние на арабската и ислямска култури по време на владичеството им на Балканския и Иберийския полуострови - нашето 500, тяхното цели 700 години. За мен най-интересната й теза, заложена и в заглавието, е тази за предимно битовото влияние на неизбежно взаимопроникващите се култури на Балканите и на завоевателя и за високо духовното влияние на същата симбиоза в Иберия.

Мисля си и друго.Не е ли време да преосмислим собствената си традиционна изолация и затвореност, да погледнем с нови очи на така бързопроменящата се действителност на малката ни планета, да преосмислим клишетата и предрасъдъците, с които сме възпитани да възприемаме културите на "фереджето и феса", слагайки ги под един знаменател, да припознаем и отделим културната си симбиоза в нейните добри примери и да отхвърлим духовната и несъстоятелност. Без емоции, с разум. Ако искаме да се приемем за европейци, добре е да знаем откъде идваме и къде отиваме. Страната ни е благословена да е на кръстопът и на граница между култури и религии. Време е себеоценката ни да печели от това наследство.