Начин на живот

Лед и огън

На открития четириседалков лифт някъде в долините на Доломитите сме само ние. Катерим бавно билото в оглушителна тишина и белота.

Лед и огън

15.26 часа, вторник, 22 януари.
На открития четириседалков лифт някъде в долините на Доломитите сме само ние. Катерим бавно билото в оглушителна тишина и белота.
 
Колкото по-нагоре се качваме, толкова повече и вятърът се усилва,. Вие в пружините на седалката, под каските, между щеките. Започва ситен снеговалеж. За други хора и при други обстоятелства това биха били бръснещи като ножове стрели. За нас - всъщност за всеки от нас е различно, но и еднакво - завършек на един неповторим ден.
 
На върха се разделяме с Антон. Той е отседнал в съседно село, на едно спускане разстояние.
Нас ни чака една червена, лифт, който затваря в 4 часа и дълъг ски път до Араба. Децата са на ски-училище също до 4. И макар да имаме back-up за тях, трябва да бързаме, за да не изпуснем лифта и да замръкнем в чужда долина.
 
Това е онзи отрязък от следобеда, когато снегът е искрящо бял. Спираме за секунда, за да снимам София и Никола. С ярките си якета в жълто и зелено те стоят като залепени плакати върху чисто бяла стена.
 
Оттам, без думи - само надолу. Пистите са твърди и на места много изровени. И очилата не помагат в тази белота. Стърженето на кантовете се редува с възклицания от отскоците на бабуните.
Предният следи какво се случва зад него. Задният само вдига леко ръка и щека – в знак, че всичко е наред. 12 минути до последния лифт. Хващаме го, разбира се. Както всяка друга година в еквивалентния вторник, когато пак само със знаци и въоръжени с цел сме препускали като обезумяли.
 
Това беше краят на един ден, който, ако бях момче, щях да определя като “ден за карачи”. Но началото му беше изключително женствено.
 
Днес сме определили спускания на около 3300 м, на място, което обещава само хубавини. Първо, защото, преди две години не успяхме да стигнем до тази част на планината и второ, защото мястото се казва Мармолада. 3 станции на гондолата и сме на върха. Малко преди нас са пуснали последната отсечка, затворена до тогава заради лоши метеорологични условия.
 
Измъкваме се от кабината, сваляме няколко стъпала и до нас, на ръка разстояние, връх. Така разположен, че ако си на някое по-горно стъпало, си по-висок от върха и можеш да се облегнеш на него, ако си уморен или ако просто така ти се иска. Защото колко често си по-висок от върховете?!
Лек завой след тази почивка и започват 12 километра черно-червени участъци на една изключително приятна писта, която на места те оставя без дъх.
 
Пред нас е имало само една група скиори и следите им личат ясно. Всъщност първата 1/3 от пистата е покрита с все още девствен сняг. Най-хубавото – за пистови скиори като мен – е, че под тази пудра има добре обработена основа.
 
Натискам леко ските. Искам да усетя колко съм стабилна. Чувството е като да отрежеш бучка масло извадено преди цял един ден от хладилника. Меко, подканващо, приятно. Отпускам ските все повече. Полудявам по усещането за трупащия се върху краката ми мек сняг. Той е едновременно ефирен и тежък. Планината показва колко нежна, но и опасна би могла да бъде. У мен се редуват желанието да сваля ските и да се въргалям като дете, да правя снежни ангели и да викам от удоволствие, с това да карам и карам и още един завой, и още сняг върху грейката. От време на време спирам, за да погледам тези напълно побелели планини, чиято абсолютна плътност се нарушава само тук-таме от някоя непокрита със сняг скала.
От време на време пък спирам, защото имам усещането, че краката ми ще се подпалят, а вътрешният слой на грейката ще се стопи.
 
Винаги в такива случаи се сещам за Лео и Кейт и особено за Лео, който крещи на палубата на Титаник: I am the king of the world.
 
 
И ние крещим нещо подобно. Всеки за себе си, но и всички заедно.
Следват поредица от спускания на само тези 12 километра. Защото те са от рода: once in a life time.