В един супермаркет, подобен на „Пикадили“ – кошници всякакви, малки и големи, с колелца и без колелца. На касата хората ги освобождават и ги оставят отстрани, безразборно. Възрастен човек спира, бавно се навежда, сортира кошниците, подрежда ги, изправя се и отива да си плати покупките. Не е служител – клиент е на магазина.
Спирка на метрото, на таблото пише колко минути остават до следващото влакче, а сегашното чака на перона с отворени врати. Аз си купувам билет и чета инструкциите на машината, с която още не съм свикнала. Машинистът ме забелязва и ме изчаква – половин минута, ще я навакса. Той не ме познава, той просто работи в услуга на хората.
Снегът вали цяла нощ, на сутринта един човек разчиства пътеката още по тъмно – не чисти целия тротоар, а само един метър, колкото да се разминат двама души. Не е нужно повече, само колкото е разумно и удобно за минаване – но се минава абсолютно навсякъде, няма непочистени участъци.
Красиви къщи, луксозен скъп квартал, на ъгъла почва малкото квартално гробище. Не е преместено, не е заличено, на тези скъпи парцели все още почиват старите обитатели на бившето вече село. А знаете ли къде е старото софийско гробище? Под площад „Александър Невски“. Представяте ли си ако беше запазено и до днес, със спомените за старите софиянци и паметника на Левски в самия край – защото той е обесен в края на гробищата, мястото не е избрано случайно.
Пристрастна съм – признавам. Никога няма да подмина без любопитно да надникна как живите се грижат за своите мъртви – дори и в мъничкото гробище на ъгъла в нашия квартал в Берлин. Няма големи мавзолеи и няма монументални плочи със скулптури и плачещи ангели. Всичко е скромно, малко, идеално поддържано и четливо надписано. Зад един ъгъл – гроба на Бертолд Брехт – с бели букви – веднага си помислих „като тебеширени“. През една алея масов гроб от войната – почти никой си няма дата на раждане, всички имат само дата на смъртта. Травма, все още незаличима. И сред тишината и реда – малък параклис, стената му цялата надупчена от куршуми. Такива стени се пазят в Берлин, те говорят повече от всички думи…
Съвсем дребни неща, почти незабележими. Човешки – защото и там живеят обикновени хора, като нас. Просто – те забелязват малките детайли. И може би точно малките детайли, които зависят от всеки, правят техния свят голям.
