ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Медният град Чипровци, неговите килими и техният фестивал

Отраснала съм върху чипровски килими като дете. Шарките им бяха за мен топла приказка, която с часове се разгръщаше пред очите ми с пилетата и животните си, с дърветата, китките и хорцата. Да знаех, че на 2 май ще има Фестивал на чипровския килим, бих си освободила този ден за път още преди месеци. Но тъй като на тоя свят няма нищо случайно, аз случайно научих за фестивала два дни по-рано – и случайно 2 май беше събота. Вследствие на което съвсем преднамерено се озовах точно там точно на този ден.

Суровият старопланински край на Западна България, току на границата с българските Западни покрайнини (днешна Сърбия), ни посреща мрачен и дъждовен. Под схлупеното небе каменният площад на Чипровци с осемдесетарския монумент всява доста безотрадни усещания, но зеленината и килимите наоколо ги разсейват за секунди. Килими висят като скъпоценни хоругви от всеки прозорец на къщите по главната улица, на дюкяните, на общината.

Изненадващо е, че Фестивалът на чипровския килим е едва втори поред. Желая му от все сърце да повлече крак за дълга и плодотворна традиция, каквато е и самото местно килимарство – включено през ноември 2014 г. в Световната представителна листа на нематериалното културно наследство на ЮНЕСКО, но застрашено, уви, от изчезване през последните десетина години. Град Чипровци днес се бори доста усилно за оцеляването си както целия български Северозапад, макар да притежава златен занаят и магнит за етнотуризма като килимарството. Чест прави на фирми като “Елиса Арт”, че поддържат традицията и успяват да я разпространяват чрез онлайн магазина си Kilim.bg, както и на “Торлаците”, които са не само къща за гости и механа с местни блюда като фантастичните “гньетени” чушки с боб и чипровска баница, но тъкат и килими, организират дори и курсове по килимарство (вече съм ги записала в “бъдещите си творчески планове”).[[gallery]]Освен този безценен занаят, Чипровци има и дълга, лъкатушна и бурна история. Изкушавам се да задълбая в нея, но ще гледам да я побера в рамките на един абзац. Чипровци, или по-старото Кипровец, е славянизирана форма на име, което се извежда от латинската дума за метала мед, cuprum. Червените местни почви тук са богати на мед и желязо, и рударството се е развивало още от римско време, а през Второто българско царство (ХІІІ в.) в града и околностите се заселват немски рудари от Саксония (сакси или саси), католици по вяра, впоследствие претопени сред българското население. В късното Средновековие местната католическа културна традиция и връзките й с Рим водят до вдигането на Чипровското въстание от 1688 г., смазано от турската власт, вследствие на което Чипровец се обезлюдява, католиците бягат на Запад – в Далмация и Войводина (Банат), а след време в града идват нови български преселници от Пиротско и Берковско, православни. Може би те донасят и килимарската традиция (един от традиционните десени на килимите се нарича “Пиротски”).

Днес на историческия хълм в града един до друг са православният храм “Св. Възнесение Христово” и католическият “Св. Дева Мария”, строени малко един след друг през ХІІІ–ХІV в.. Първият – жив, “с кръщавки и литургии всяка неделя” (така обясни сърдечната клисарка), макар и почти вкопан в самия хребет, както е било налагано в османско време; вторият – разрушен до основи при потушаването на въстанието, открит едва преди 20 години...

Важното е, че градът помни историята си, както старите килимарки помнят занаята и го предават на следващите. Под шатрите на фестивала ни посреща пищно, тържествуващо изобилие от цветове, което отново ме връща в детството. По сергиите черпят гостите с чипровска баница и греяна ракия с мед, с местно сирене и кашкавал (килими без вълна не може – и овце има доста в Балкана).

Мили и засмени възрастни килимарки представят цялата история на един килим – от чепкането, преденето и багренето на вълната (“чешленье, преденье и чиненье”), през насноваването на основата (“мотанье на кануре” и “снованье”) до изтъкаването (“тканье”) на самия килим, в който всяка от тях вплита собствените си тайни приказки. Сред килимите един с един няма да са напълно еднакви, дори и днес – те все така се тъкат ръчно!Сред чипровските килими в главата ми оживява и друг детски спомен – един чудесен, скръбен и жизнен разказ за килимарството в този край от Владимир Свинтила, “Вечното хоро на живота” (от сборника “Длета и ружи”). Виждам “старите майсторици” на младини – “руси хубавици, дяволици, с пъргави пръсти, въртокъщници, домовити, шетовници”... И ми се ще да вярвам, че двете момиченца отсреща (руси и синеоки, “каквито са хората тука” според Свинтила) са бъдещите чипровски килимарки.

Юлиана обича Словото – все пак то е било в началото, нали? Обича повече чуждите думи, отколкото своите, обича да ги превежда от чужди езици и да ги редактира, по възможност така, че дори и авторът им да не разбере. Обича шушкави и щъкави езици – полски, португалски, български, шведски, руски. Мрази, когато със Словото се манипулира и когато над него се вършат насилия, за да се преследв...