Не съм мечтала да посетя Иран. Мечтала съм да посетя древните градове и гробници на Персийската империя, но не и Иран. Както всеки европеец потръпвах от мисълта за ислямския режим, превзел и сковал страната от няколко десетилетия и превърнал прозападната държава в крайнорелигиозна и опърничава съседка на страните в региона и враг на Запада.

Стана обаче така, че получихме покана от Turkish Airlines да посетим страната с група български туроператори – от този тип покани, които не можеш да откажеш, защото никога повече няма да получиш. И така, по логиката „Кога друг път ще отида в Иран?“, два месеца преди настоящето напрежение между САЩ и Иран да превърне подобни планове в пълна лудост, аз и още десетина българи, 8 от които жени, поехме към персийските територии.

Да, жените ходят с покрити глави!

Дрехите в куфара ми бяха предимно широки, с дълъг ръкав и крачоли. Макар да не ми се вярваше, че са жизненоважни, имаше и няколко шала. Бях прочела, че всички жени там ходят с покрити глави, дори европейките. Оказа се обаче, че има голяма разлика от теоретичната идея да ходиш с покрита с шал глава до реалността и безапелационността на това положение.

Полетът от Истанбул до Шираз е около 3 часа и половина. С полета на Turkish Airlines не се усетиха много, но се усети друго. Още докато кацахме, за няколко мига всички жени в самолета се преобразиха за миг – с едно отработено движение всички те вдихнаха като по команда шаловете и покриха главите си. Направихме го и ние, малко на смях, малко нервно, но без да подозираме, че ще си останем така за следващите пет дни.

Бързо-бързо стигнах до извода, че с покрита глава ми е по-добре. Когато си така, никой не те гледа /тоест, гледат те, но с одобрение и възхита, а не с укор/, а един от най-добрите съвети, които получих преди това от хора, които са пътували в тази част на света, беше – прави като местните и не се набивай на очи. Случи ми се два пъти да остана без шал на главата – единия път не забелязах, че ми се е свлякъл, докато се снимахме в двора на една джамия и един охранител любезно ми направи забележка. Другия път слязох от буса, с който се придвижвахме, и докато ровех из багажника, шофьорът ни самоотвержено се хвърли да ме прикрива с тяло от минаващите коли, с репликата – Lady, you’re in Iran!

Всички знаят английски

Дали заради господстващия допреди революцията прозападен режим, или заради традиционната за персите любознателност, в Иран почти не сме срещнали човек, с когото да не можем да се разберем. Продавачи, шофьори, полицаи, охранители, служители на реда – всеки знаеше точно толкова английски, колкото да успее да се разбере с нас. В спомените ми остана един достопочтен възрастен мъж на пазара в Исфахан, който говореше прекрасен британски английски, който истински ме впечатли.

Има живот и без фейсбук

Да, в Иран има интернет, но няма добра връзка с фейсбук. В повечето кафенета има wifi, съвсем по европейски. В кафенетата обаче няма алкохол. Няма и в ресторантите, няма в хотелите, няма дори и на борда на самолетите, които изпълняват курсове до ирански градове. След три дни без връзка с фейсбук и без традиционното „малко“ преди или след вечеря ние, българите, открихме други начини за забавление – музика, вицове, логически задачи, смях, фотография, четене на персийско-български речник, гадаене по стиховете на великия персийски поет Хафез и други забавни начини да прекарваме времето в буса.

Има още...