Начин на живот

На гости на кенийските масаи

Чудатите масайски ритуали отблизо

На гости на кенийските масаи

Масаите не се променят

След сладките приказки край огъня с масаите Оле ни кани на следващия ден да посетим неговото село. То е съвсем близо до къмпинга ни. Подобни турове се предлагат на туристите организирано и до този момент сме ги отказвали, защото ни звучи като нагласена атракция. Но пък така хубаво сме си приказвали с него, че сърце не ни дава да сме нелюбезни и да откажем.

Повежда ни Оле към селото. Вървим по прашния път, добре обути и облечени, понеже вечер си е доста хладно, а Оле е само по одеялцето си и с изрязани гумени сандали. По едно време спира, откъсва клонки от някакъв храст и ги стрива между ръцете си. Дава ни да помиришем. Ароматът е остър. Това им е главното средство против комари. Докато вървим, ни задминават две жени, натоварени с огромни бидони на главите си. Те не ходят, а направо подтичват, носейки по 10 литра вода на главите си. Хвърлят ни бърз поглед и толкоз.

На входа на селото, състоящо се от всичко на всичко десет къщи, вече ни очакват десетима мъже, облечени в шарени одеялца — оранжеви, червени, лилави, карирани. Жените от селото изобщо ги няма. Те са по къщите и хич не се показват до края на престоя ни. Човекът, който ще бъде нашият „гид“ и разказвач, е вождът на селото — младок с доста приличен английски и осезаема важност в поведението и начина на изразяване.

Плащаме си такса, за да влезем в селото и да ни разведат из разните чудати масайски ритуали.

В кръглия двор на селото има десетки крави, които току-що са се прибрали от паша, много естествена тор, кал, една жълта кофа и тук-там играещи деца. Масайските къщи са построени от дървени клонки, измазани с тор и кал. Понеже термитите обичат да си похапват от тези къщи, на масаите им се налага да местят селата си и да ги построяват наново на всеки 6-9 години. Както вече знаем, строежът е в ръцете на жените.

Първото, което ни демонстрират местните, е как палят огън с търкане на дървени пръчки и слама. Процесът се извършва от трима души като само след няколко минути пушекът е вече наличен. Тук Слав не се стърпява:

Защо не използвате запалка?

Вождът го поглежда и казва:

Масаите не се променят. Държим на традициите си и искаме да ги съхраняваме такива, каквито са.

Време е за посещение на масайски дом. Водят ни пред къщата на брата на вожда. Той ни кани да влезем вътре и да разгледаме. Сега вече понастръхвам. Навеждам се и внимателно влизам през ниското порталче. Пълен мрак. Нищо не виждам. Чувам само гласа на домакина ни, който ни успокоява, че след няколко минути очите ни ще свикнат с тъмнината.

Вътре, точно срещу входа, различавам заградено с ниска ограда пространство. Тук вечер се прибират малките теленца, за да не сучат и да се запази млякото на майките им. Мястото, отредено за теленцата, е близо 1/3 от площта на къщата.

След още три крачки се материализираме в единственото на пръв поглед помещение. То е трапезария-кухня-спалня-детска стая и е с размери около 2 м х 3 м. Сядаме на една от двете малки пейки, опрени до стената. Очите ми посвикват с мрака и започвам да забелязвам: огнище, няколко рафтчета със скромна посуда, едно-единствено малко прозорче. През него се процежда слаба светлина. Има го, за да излиза пушекът от огъня, който палят вечер. От едната страна се намира скован одър. Това е леглото на майката и бащата. Отсреща има друго, по-дълго легло, предназначено за децата. Тяхната бройка варира в различните семейства, но обикновено е между две и пет. И всички те спят на това легло. Има и една малка вратичка в близост до пейката, на която сме седнали. Домакинът ни казва, че това е стаята за гости. В тази миниатюрна къщичка има и стая за гости!


Едното от децата се прибира. Момченцето е облечено в мърлява раирана тениска и къси панталонки. Пие вода от чаша от рафтчето и притеснено се озърта. Слав го кани да седне при нас. То поглежда баща си, който му кима одобрително. Чувствам се неудобно до малкото момченце, абе все едно не ми е там мястото — като някой натрапник, седнал в трапезарията им. Седим си тримата на пейката, докато баща му ни разказва истории.

Масаите нямат електричество и течаща вода. Хранят се главно с мляко и месо. Понякога смесват млякото с кръв от кравите и го пият така. При по-специални случаи или празници ядат угали — традиционното им ястие. То е характерно и за цяла Източна Африка. Угалито се приготвя от царевично брашно и вода. Докато пътувахме, веднъж го опитахме, но въобще не ни хареса, даже ни се видя отвратително. Масаите обаче обожават угали.

Идва време да си тръгваме от масайския дом и отново излизаме на дневна светлина. Групичката шарени мъже търпеливо ни чака отпред. Сега ще ни покажат как скачат младите масаи. Това е специалният им ритуал, когато тръгнат да се женят.

Започва се. Има две-три момчета, които наистина скачат мнооого високо. Както Оле вече ни е разказал, той не е между тях. Но пък е убил лъв и притежава лъвска грива, която носи на главата си и която сериозно го издига над другите. Харесва ми да ги гледам как скачат. Представям си как го правят, когато искат да впечатлят семейството на булката и да получат евентуален отбив от цената й.

Следва изпълнение на ритуален мъжки танц. Всички започнат да пеят странна мелодия — по-скоро ритмично подвикване, и да се движат с прескоци и поклащания напред-назад в кръг. Заграждат Слав и усърдно се опитват да го привлекат към танца. Но той категорично се дърпа и не помръдва.

Малко след залез слънце се сбогуваме с мъжете от селото и си купуваме сувенир за спомен — герданче с лъвски зъб. Изборът ни е между медни гривнички и колиета от мъниста. Те ни предлагат лъвското бижу с такава гордост, че не можем да не го купим. Много лесни клиенти сме и това е.

Масаите се променят

Времето носи промени със себе си. Цивилизацията все повече нахлува във всяко едно кътче по света, дори и в най-далечното. Така че традициите на масаите вече не се спазват навсякъде.

По време на нашето притеснително прибиране от Масай Мара си имаме спътник — масай, който работи в резервата. В неговото село нещата далеч не изглеждат като в селото на Оле. Там не жените строят къщите, а майстори, наети за тази цел. Имат ток и вода. Самият той плаща средното образование на двамата си братя, защото знае, че е важно. Отдавна не се занимава с това да пасе крави и е започнал да работи, за да може да изкарва пари. Завършил е колеж. Не е полигамен. Има само една жена и две деца. Неговата съпруга учи нещо, свързано с ИТ, и наскоро си е купила смартфон, за да може да практикува наученото.

Всъщност онова, което променя всичко, е обучението. Когато един масай започне да учи и не се откаже, той започва да се променя, като по този начин се променят и много от масайските традиции и обичаи. За добро или за лошо…

Масаите се променят, но не се променят

Най-любимия ми масай срещнахме в Танзания. Той работи в разкошния хостел, в който отсядаме в Аруша. Казва се Аюбу. Носи дънки, тениски и суитшърт. Възпитан, услужлив и истински професионалист. И най-големият бонус — винаги, винаги е усмихнат. С него май си ставаме истински приятели.

Аюбу си има една жена и две деца, които го чакат в масайското му село. Не иска да има повече жени, обича си тази. Работи в големия град, защото иска да събере парички. Не му трябват, за да се установи в цивилизацията. Парите са му необходими, за да може да си купи много крави и да се върне при семейството си в селото. Не знам колко е “много крави”, но знам, че са скъпи и че те са мерилото за успешния масай.

Аюбу е странен хибрид между двата свята — модерния и традиционния, но категорично не иска да остава в новия. Показва ни снимки от селото си — с червено одеялце, тояжка и усмихнат. Иска да се върне там и да си води простичкия масайски живот.

Стискаме палци да събереш скоро паричките за кравите, Аюбу!

 

По професия, образование и последни данни Диляна е маркетинг експерт със завиден опит по специалността си. Обожава животни, обувки, философски разговори „по женски“ и театър. В свободното си време обича да чете книги, като най-често се потапя толковa дълбоко в тях, че после й е трудно да повярва, че не живее в 1984 г., че не е героиня в някой от романите на Харуки Мураками или че утре няма да се събуди и да закуси с Бърти Устър. Когато има повече свободно време, Диляна пътува до близки, далечни и много далечни места, правейки открития за себе си и за света. След това разказва за премеждията и чудесата по пътя си в блога си One Girl Finds. Вдъхновява се от непознати места и от хора, които случват истории. Обожава да пише и мечтае да не спира.