В тази последна история за Париж искам да разкажа за онова, до което не стигнах предишните дни, за символите на града и за онези малки открития, които всеки прави за себе си, за да запомни и обикне завинаги своя Париж.
След толкова четени и разказвани истории за това, че Айфеловата кула била малка и разочароваща, на мен лично тя ми хареса много! Нали в крайна сметка идеята е тя да е символ на града, без значение колко е голяма и е факт, че се вижда отвсякъде, красива е, а отблизо е толкова изящна, направена от безброй хармонично свързани метални дъги, че е истинско произведение на изкуството. Без да искам се улавях как я снимам всеки път като я видя, защото всяка гледка с нея е абсолютно разпознаваема и ултимативно парижка… В крайна сметка имам сигурно сто снимки на Айфеловата кула, денем и нощем, от близо и отдалече. Не ме е срам, че съм изпаднала в това туристическо клише, защото се чувствах добре през цялото време.
Затова пък Триумфалната арка е по-скоро разочароваща. Не че знам какво трябва да очаква човек от една арка, освен да е средоточие на най-големите парижки булеварди, каквото тя е. И когато след дългата разходка по Шанз елизе, заслепени от огромните витрини на магазините и цветната тълпа, най-после стигаме до арката, не виждаме нищо повече от онова, което вече познаваме от снимките и филмите. Както вече казах, Париж дава онова, което сами си поискаме и затова качвайки се на върха на арката, на фона на залязващото слънце, осветения Париж и приказния силует на Айфеловата кула, ние решаваме точно там да изядем малката кутия шоколадови бонбони, които сме купили от Pierre Herme по-рано същия ден и така правим момента незабравимо сладостен…
Друго незабравимо място е музеят в оранжерията на Тюйлери, където са изложени „Водните лилии“ на Моне. Виждала съм доста негови картини с лилии в различни експозиции, но тези най-известни четири (да, те са само четири) картини се оказват изненада както с размера си – всички са огромни колкото няколко обикновени картини, така и с избора на помещение. В залата с картините няма прозорци и на студената изкуствена светлина смяната на цветовете и сенките по картините, които заобикалят зрителя отвсякъде, създават усещане за живо присъствие на студената вода, на плъзгащите се по нея лъчи, на размитите от жегата контури на върбата и на полюшващите се цветове на водните лилии… Едновременно запленен и настръхнал, човек много трудно си тръгва от тази зала… Музей от една стая, който не бива да пропуснете!
Мога да разказвам още много, за службата в Сакре кьор, където две монахини пеят като ангели заедно с органа и преживяването не е нищо по-малко от райско… За стария римски амфитеатър, превърнат в симпатичен парк за децата, което ми се струва най-чаровния начин да остане жив завинаги един исторически паметник. За малките салони за чай, в които възрастните парижани водят младите си любовници; за парижките кафенета с малки масички и неудобни столове, но неизменно с огромни огледала и красиви полилеи; за сладкарничките с малки пастички и приличащи на бижута сладки; за парижанките с панталони над глезените, ниски обувки и дълги шалове… В крайна сметка Париж е онова, което носим в сърцето си като идея за Париж – красота, изящество, вълнение и любов – и там има достатъчно, за да се сбъднат очакванията ни и тази любов да стане вечна. Пожелавам на всяка от вас да открие своя Париж някой ден!
