ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Разходка до Бекови скали

СПОДЕЛЕТЕ ТАЗИ СТАТИЯ

Щастливци сме да живеем в страна, която може да се похвали с безброй чудни места, способни да ни спрат дъха и са навсякъде около нас. Нужно е само да отворим очите си и да им се насладим. Днес Лорa от Empurple ни споделя повече за една нейна разходка до Бекови скали. Тя ще ни разкаже за любовта си към природата, как се е зародила в нея и какво обичат да хапват с Касиди, за да възвърнат сили след това.

Когато бях малка, нашите не пропускаха лято, в което да водят мен и сестра ми на море и планина. И със съвсем малко средства намираха начин. Почти няма ден, в който да не ми мине през ума колко съм им благодарна за това. Не само заради прекрасните нови преживявания заедно, а и заради това, че възпитаха у мен любов към природата, към дивото, възпитаха очите ми да усещат кое е истинска натурална красота и да изпитвам огромна наслада при вида на природните дадености на родината ми. Голяма част от детството ми мина в Благоевград и детските ми крачета са изминали много километри из Пирин и Рила, където съм изяла сума ти филии с Първомайска лютеница (хаха).

Животът се завъртя и днес живея в Пловдив с мъж, който почти не беше стъпвал в планината (щом прочете това ще ми каже: "Е, каак! Ходил съм на Предела и еди-къде си!",  добре, добре, ходил си 2–3 пъти!) Това, което не ми харесва, е, че вече не прекарвам и наполовина толкова време в планината, колкото ми се иска. Тъжно ми е да си го призная, но годините минават и такива са фактите.

Касиди вече е почти на 3 годинки и се замислих: "Не искам ли да й дам това, което моите родители ми дадоха?!". Да се изправи пред панорама като тази на снимките, да види хоризонта на безкрайните Родопи и в сърцето й да прескачат мълнии от възхищение, каквито удрят и мен в тези моменти. Тази любов се ражда лека-полека, възпитава се, не се случва отведнъж.

Затова първа спирка – Бековите скали до Равногор, доста близо до Пловдив. Хапнахме в едно ресторантче накрая на селото, където по едно време дойде да посвири гайдар. Може би няма по-добро посрещане в планината от музиката на българска гайда. Спряхме колата до параклиса над селото и тръгнахме. Съвсем леко преходче – 30-тина минути в посока, които с 3-годишно детенце обаче се удвояват. Пътеката е голяма, доста равна и е чудесна за първи стъпки в хайкинга на едно детенце. Няма опасност от падане, има място за тичане, има цветя и много пеперуди и пчели. А когато стигнахме до скалите, се изумих какъв рай съм пропуснала да видя съвсем близо до Пловдив.

Гледката е изключителна! Вижда се язовир Въча и зелените гори на Родопите – с две думи виждаш една зелена шир. Има пейки, на които да поседнеш и просто да гледаш планината. Това и направихме – седнахме да си починем, хапнахме по един банан и презаредихме с Activia за пиене, която всъщност е доста добър избор за кратък преход в планината, когато ти трябва нещо хранително, но леко. Касиди обожава млечни храни, а пък аз се радвам много, че има такава комбинация с полезни съставки като фурми и чиа – вкусна е! Обикновено купувам Activia в кофичка, но за път е по-лесно и удобно с тази за пиене, някое друго бананче, овесени бисквитки, сандвичи. За хайкинг обичам да нося и малко ядки и ябълки. Напълнихме си коремчетата с вкусотии, а очите с красота от гледката пред нас и след около половин час потеглихме обратно.

Е, лошото е, че Касиди явно само това е чакала – да хапне и да пийне нещо, и главичката започна да й тежи от сладка умора. Гуш и продължихме със спящо детенце на ръце. Връщането до колата беше такова и ми напомни за многото пъти, в които бях на раменете на баща ми. За неудобните ми маратонки, с които изкачвах Тодорина порта, когато бях едва на 6 години, за светкавиците, които удряха около нас по време на градушка, вървейки по билото до хижа Грънчар, за най-вкусния обяд – преди да изкача Вихрен, и колко много молех майка ми и баща ми да ме вземат с тях на Кончето.

 

С подкрепата на Activia