Щастливци сме да живеем в страна, която може да се похвали с безброй чудни места, способни да ни спрат дъха и са навсякъде около нас. Нужно е само да отворим очите си и да им се насладим. Днес Лорa от Empurple ни споделя повече за една нейна разходка до Бекови скали. Тя ще ни разкаже за любовта си към природата, как се е зародила в нея и какво обичат да хапват с Касиди, за да възвърнат сили след това.

Когато бях малка, нашите не пропускаха лято, в което да водят мен и сестра ми на море и планина. И със съвсем малко средства намираха начин. Почти няма ден, в който да не ми мине през ума колко съм им благодарна за това. Не само заради прекрасните нови преживявания заедно, а и заради това, че възпитаха у мен любов към природата, към дивото, възпитаха очите ми да усещат кое е истинска натурална красота и да изпитвам огромна наслада при вида на природните дадености на родината ми. Голяма част от детството ми мина в Благоевград и детските ми крачета са изминали много километри из Пирин и Рила, където съм изяла сума ти филии с Първомайска лютеница (хаха).

Животът се завъртя и днес живея в Пловдив с мъж, който почти не беше стъпвал в планината (щом прочете това ще ми каже: "Е, каак! Ходил съм на Предела и еди-къде си!",  добре, добре, ходил си 2–3 пъти!) Това, което не ми харесва, е, че вече не прекарвам и наполовина толкова време в планината, колкото ми се иска. Тъжно ми е да си го призная, но годините минават и такива са фактите.

Касиди вече е почти на 3 годинки и се замислих: "Не искам ли да й дам това, което моите родители ми дадоха?!". Да се изправи пред панорама като тази на снимките, да види хоризонта на безкрайните Родопи и в сърцето й да прескачат мълнии от възхищение, каквито удрят и мен в тези моменти. Тази любов се ражда лека-полека, възпитава се, не се случва отведнъж.

Затова първа спирка – Бековите скали до Равногор, доста близо до Пловдив. Хапнахме в едно ресторантче накрая на селото, където по едно време дойде да посвири гайдар. Може би няма по-добро посрещане в планината от музиката на българска гайда. Спряхме колата до параклиса над селото и тръгнахме. Съвсем леко преходче – 30-тина минути в посока, които с 3-годишно детенце обаче се удвояват. Пътеката е голяма, доста равна и е чудесна за първи стъпки в хайкинга на едно детенце. Няма опасност от падане, има място за тичане, има цветя и много пеперуди и пчели. А когато стигнахме до скалите, се изумих какъв рай съм пропуснала да видя съвсем близо до Пловдив.

Гледката е изключителна! Вижда се язовир Въча и зелените гори на Родопите – с две думи виждаш една зелена шир. Има пейки, на които да поседнеш и просто да гледаш планината. Това и направихме – седнахме да си починем, хапнахме по един банан и презаредихме с Activia за пиене, която всъщност е доста добър избор за кратък преход в планината, когато ти трябва нещо хранително, но леко. Касиди обожава млечни храни, а пък аз се радвам много, че има такава комбинация с полезни съставки като фурми и чиа – вкусна е! Обикновено купувам Activia в кофичка, но за път е по-лесно и удобно с тази за пиене, някое друго бананче, овесени бисквитки, сандвичи. За хайкинг обичам да нося и малко ядки и ябълки. Напълнихме си коремчетата с вкусотии, а очите с красота от гледката пред нас и след около половин час потеглихме обратно.

Е, лошото е, че Касиди явно само това е чакала – да хапне и да пийне нещо, и главичката започна да й тежи от сладка умора. Гуш и продължихме със спящо детенце на ръце. Връщането до колата беше такова и ми напомни за многото пъти, в които бях на раменете на баща ми. За неудобните ми маратонки, с които изкачвах Тодорина порта, когато бях едва на 6 години, за светкавиците, които удряха около нас по време на градушка, вървейки по билото до хижа Грънчар, за най-вкусния обяд – преди да изкача Вихрен, и колко много молех майка ми и баща ми да ме вземат с тях на Кончето.

С подкрепата на Activia