Помня първия уикенд, след като европейските визи за българи бяха отменени. На Кулата се чакаше с часове , Солун беше обсаден, в Неас Мармарас в Ситония срещнахме най-малко 10 познати. И така – вече 11 години. Въпреки че мнозина претендират да са открили своето тайно кътче от Халкидики или Тасос, в Северна Гърция не остана място, където да не можеш да чуеш българска реч - по национални празници се прескачаме из стария град на Кавала, менютата отдавна са написани на български, заведенията са наели български сервитьори, за да текат поръчките гладко. Някои българи дори притежават хотели или цели комплекси в „южната ни съседка“. И това е прекрасно. Както е и прекрасно, че Банско е пълно с гърци. За тази земя е пролята толкова много кръв, а сега всички сме ако не братя, то поне добри съседи.
Но и романтиката омръзва. Докато в неуспешен опит да избягаме от сънародниците си и от рутината спорим къде е най-добре да се почива – на Ситония или на Касандра, някои от нас откриха едно друго море – Йонийското.
Това беше лятото на голямата миграция към западното гръцко крайбрежие и групата острови в Йонийско море, които се намират срещу входа на Коринтския залив: Лефкада, Кефалония, Закинтос. Всички са единодушни – страхотно е – различно, вълнуващо, планинско, стръмно, лазурносиньо, невероятно… До Игуменица се стига по магистрала, след това може да се правят преходи между отделните острови – в случай че искате наведнъж да видите всичко. Кефалония е островът от любимия ми роман „Мандолината на капитан Корели“ , ако искате – прочетете го за да се подготвите. Закинтос е онзи остров със стръмния и тесен залив, прегърнал един пясъчен полумесец, чийто снимки красят всеки гръцки календар за туристи. Там е и легендарния Итака, за който си знаете…Важно е да се знае, че тези острови, за разлика от онези в Егейско море, са били не под турска, а под венецианска власт. Малка, но съществена разлика...
Да, по-далече е от северното Егейско крайбрежие, но стига вече – животът е прекалено кратък, а прекрасните места по света – прекалено прекрасни. Освен това се налага да побързаме, тези наши сънародници, от които по правило се срамуваме и които Митко Павлов нарече „анцузите“, все още не са го окупирали.
