Едно от любимите ми неща в Прага е да откривам места, които съм пропуснала или са се появили междувременно, защото този град се отнася с трепет към историята си и непрекъснато се реставрират и откриват нови паметници на културата. Възхитително е търпението, с което историци и художници се опитват да възстановят всяка фреска в църквите, витражите и каменните готически арки. Плод на точно такива усилия е Бенедиктинският манастир от Емеса, който се намира до Ботаническата градина.
Бенедиктинският манастир на това място е открит през 1347 година от Карл IV към вече съществуващата по онова време църква Св. Козма и Дамян. В началото на 17-ти век към готическите сгради на манастира са добавени барокови елементи. В края на 19-ти век в манастира идват монаси от Северна Германия, които връщат на сградите и църквата първоначалния готически вид и чистите форми.
През 1941 година манастирът е окупиран от Гестапо и даден на немския Червен кръст. Монасите са откарани в лагера Дахау, където много от тях умират, включително абатът. На 14-ти февруари 1945 година манастирът е почти напълно разрушен при бомбардировки. След войната бенедиктински монаси от цяла Европа се заселват обратно и започват да изграждат постройките по старите планове. Това продължава до 1950 година, когато абатът е арестуван от комунистическата власт и е измъчван до смърт в затвора. Монасите напускат абатството и то се дава за ползване на различни научни институти и клиники, като покривът се възстановява с две бетонни стрели на върха, които стоят и до днес и се виждат отдалече.
Едва през 1990 година църквата си връща собствеността върху манастира. От тогава до ден днешен текат системни възстановителни работи, резултатът от които вече може да се види. Манастирът е уникално място – с готически коридори, целите в стенописи, с „райска“ градина в средата, огромна готическа църква със специален кралски параклис към нея, изрисуван целия в подобен на византийски стил.[[more]] Понеже това не е популярна туристическа дестинация, спокойно може да се разхождате из манастира съвсем сами и пътуването във времето е абсолютно – църквата и параклиса дори не са осветени и са съвсем като едно време. А дългите студени коридори със странните фрески по стените и високите прозорци с малки стъкълца приличат на сцена от „Името на розата“ и през цялото време ми се струваше, че Салваторе ще завие зад ъгъла.
Дългата и драматична история на това място е отражение на света наоколо. И е като символ на този град. Разходката из манастира е като сцена от филм – типичен спомен от Прага.
