Развълнувани

На Разпети петък за грешките и чудесата, които може да извърши една човешка душа

Ирена Иванова, Рене Карабаш с размисли за Възкресението

На Разпети петък за грешките и чудесата, които може да извърши една човешка душа

Ирена Иванова

Ирена Иванова, позната с псевдонима Рене Карабаш, гостува на Момичетата от града навръх Разпети петък.

Писател, режисьор, актриса, Ирена има много имена в различните си превъплащения. Ние я харесваме заради романа "Остайница", вдъхновен от традицията на т.нар. клетвени девици (или "остайници") в Албания . Нямаме търпение да прочетем новата й стихосбирка “Като мак в бетона”, чието излизане предстои. Или да проследим отново ролята й във филма „Безбог“ - първата изява на Ирена в киното, която й донесе няколко награди за най-добра актриса, включително на фестивалите в Локарно и Сараево.

Този Великден няма да е като другите. Този Великден ще е различен. Защо? Отговорите от Ирена Иванова.

***

Страстната седмица е в своя край. Исус вече е предаден за 30 сребърника. Пътуването до родните места е максимално ограничено, заради извънредното положение в страната. В тишината на дома прелитат десетки въпроси като: Изми ли си ръцете? Къде ми е маската? Да се прибера ли при родителите си? Каква боя за яйца да купя? Ти ли изяде козунака? Кога най-после ще започна да правя коремни преси? Кога ще свърши карантината? Дали не съм в депресия? Ами ако съм в депресия? Абе, Исус дали наистина е възкръснал? Аз ще възкръсна ли, когато…?

И раната на живота широко се разтваря и поема всички тези въпроси в себе си. Може би ти си от тези, които избраха да отпразнуват Великден, без да се прибират по родните домове? Този път, като че ли ще пропуснем “Приятно изпокарване на празниците!” и някой друг екстра килограм от вкусните гозби на мама и баба.
Усещаме го. Този Великден ще е различен. Заставени сме да го отпразнуваме не сами, а малко по-самостоятелно. Като големи деца. Някои сами, други с приятели, трети с половинката си. Но без родителите.
Точно сега обаче можем да усетим този празник, в неговата истинска пълнота. Като един истински Христос, отделен и изоставен от своя Баща:

„Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме изоставил?”

Сега е моментът да потънем в някои по-сериозни размисли за Христовото събитие. За нуждата от важност на телата, материята, духът. Защо Тома Неверни поиска да бръкне в ребрата на Възкръсналия Исус? Защо имаме нужда телата ни да са до телата на родителите ни, за да отпразнуваме празника? Ами ако сега празнуваме истински, за първи път, като пълноправни родители на себе си? Исус възкръснал ли е изобщо? Метафора ли е Възкресението или просто не познаваме природата на всички явления?

Възкресението като процес започва много преди самото Възкресение и е важно да се проследи този свещен път. Започва с решението на Исус Христос (Емануил - “с нас е Бог”) да се върне в Йерусалим със своите ученици. По време на страстната седмица действията на Исус са едно ясно отражение на грешките и чудесата, които може да извърши една човешка душа.

Започват с Велики Понеделник.


В този ден Библията разказва за безплодната смокиня (смоковница), която изсъхнала след като била прокълната от Господ: ’’Всяко дърво, което не дава добър плод, бива отсичано и хвърлено в огън'' (Мат. 3:10). Тоест на човек, който не ражда духовни плодове, душата му изсъхва. Не гледайте на притчата буквално. Тук Исус за първи и единствен път си позволява да прокълне нещо, в случая смокинята. Тази, както и останалите притчи са нагледни метафори за вътрешния свят на душата. Минавам много бегло през всяка една от тях, макар да заслужават много по-широко обговаряне. И много моля, нека не се разделяме на религиозни, вярващи и атеисти. Истината е една, тя просто говори на различни езици през религиите. Да търсим свободата във всички свещени книги. И бъдете сигурни, ако видите затворите и безчинствата на една религия, тъкмо тях сте търсили…

Велики Вторник

- притчата за талантите и за десетте девици, които чакат своя жених. Препоръчвам да бъдат прочетени, защото мъдростта, която се крие в тях е безценна.

Велика Сряда.

Иуда предава Христос:

"И влезе сатаната в Иуда, наричан Искариот, един от дванайсетте. И той отиде и се наговори с първосвещениците и воеводите как да им Го предаде" (Лука 22:3-4). В този момент, в искреното си разкаяние, една грешница излива върху главата на Спасителя многоценно миро. И ако се вгледаме повече в тази случка, ще видим не прахосничеството, а помазването на тялото Му за погребение. Ами Иуда? Кой е той? Един от дванадесетте апостола? Юпитер? Дионисиевата част от Христос, без която нямаше да има Възкресение, ако нямаше предателство? Вие знаете кой е. Много пъти сте го виждали в огледалото.

Велики Четвъртък.


Исус се моли в Гетсиманската градина. Той взима със Себе Си трима свои приятели. „Рече им: душата Ми е прискръбна до смърт – останете и бдете с Мен” (Мт. 26,38). Преди Христос се е отдалечавал от групата, за да бъде сам с отца в молитва, сега обаче за първи път не иска да остане насаме с Бога. Търси подкрепа и закрила от своите приятели. Закрила от какво, от кого? После, отдалеч до нас достига Неговата молитва, Неговото прошение: „Ава отче, за Тебе всичко е възможно, отклони от Мене тази чаша” (Мк. 14,36). Тоест, спести Ми това страдание.”. Молбата на Христа обаче не е изпълнена от отца. Връзката „Аз и отец ми едно сме”, се разпада.

Коя е тази връзка? Някой докосвал ли се е до нея в молитва или медитация? Когато погледнем навън, ние намираме един духовен свят. Когато се потопим навътре в нашите собствени душевни изживявания, ние намираме един духовен свят. Но и двата свята са едно и също! Оттук идва формулата “Вярвам в Бога вън от мен, вярвам в Бога вътре в мен. Аз и отец ми едно сме.”
Нужно е човек да се потопи в своя вътрешен свят, за да намери там вътрешния мистичен Христос. При Възкресението тази връзка се разпада. Синът отстава сам. Отделен от Родителя. Точно така, както ние ще останем сами (но не съвсем) по празниците. Време е да станем родители на себе си. Гестиманската градина ни очаква. Разпятието също. Възкресението несъмнено.

Има още...


Вроятно всичко това звучи твърде религиозно, “християнско”, фанатично дори. Полиатеист съм. Тоест вярвам във всички религии. Не се ограничавам в една. Можех да говоря за Танцът на Шива, който разрушава целия свят до най-малката мулекула, тази на любовта, което може да се окаже идентично на Възкресението по някакъв начин. Но сме в България, повечето от нас са Християни и това е просто един от многото езици на Бог, Вселената, “шефа” или както там всеки го нарича. Всички тези метафорични разкази може да ви звучат като фикция, тоест не знаем дали са измислица или са се случили. Обаче. Знаете ли, че чудесата, които Исус извършва могат да бъдат доказани през законите на физиката? Поместването на камъка от пещерата, е свързано с антигравитацията и “празните частици” които изграждат атомите. Преминаването на Христос през войниците, без да бъде забелязан е свързано със светлината. Самото възкресение и запазването на паметта му пък е свързано с биополето.


Ако ви се дадат по-подробно тези доказателства ще повярвате ли във Възкресението?

Ние хората винаги имаме нужда от доказателства. Постоянно имаме нужда любимите ни хора да ни доказват любовта си, имаме нужда от доказателства, че сме красиви, невероятни, талантливи, можещи. Също като Тома Неверни (Близнакът), за който очите не бяха достатъчни за да повярва във Възкръсналия Исус. За него беше насъщно с най-осезаемото си сетиво да бръкне в раната ,между ребрата му, за да повярва. Да, съзнанието не може да приеме, че това е възможно, по законите на физиката, гравитацита, химията и всичко, което то познава. Защото то е отвъд. Защото то е мистично събитие, което, случило се или не, променя хода на Човечеството.

За наше добро е да повярваме в Бог, без да можем да бръкнем между ребрата му.

Физическите ни характеристики не са достатъчно развити за да видят и докоснат ефирния свят, който е край нас. Кое око може да гледа в Слънцето (Истината, Бог, Бащата) повече от няколко секунди? Кое око може да види кратерите на Луната? Имаме обаче едни други сетивни органи, които можем да развиваме с духовни практики, любов и добро изкуство, и с тях да виждаме все по-ясно “разумния свят”. Защото една трета от нас е Исус. Той има нужда от своя Баща, който също се намира вътре в нас (не вън от нас). И синът и бащата имат нужда от своя Бог, който да ги закриля. Богът на Слънцето, който държи в ръцете си и двамата. И ги люлее. И се смее. И тримата празнуват Великден заедно сами, триединно цели и безупречно щастливи.

P. S.

Посвещавам този текст на всички, които Го търсят.

Светли празници!

Ирена Иванова

 

 

 

 

И какво като храмовете са отворени, ако душите са затворени?