Развълнувани

Николай Янков и Елена Щерева за силата на пътешественика да опитоми хаоса на света

Историите на двама пътешественици, които да ни вдъхновят

Разстоянията и границите нямат значение, ако си истински пътешественик. Ако принадлежиш към онази порода съвременни чергари, които кръстосват света с влакове, самолети и с раница на гърба, а когато това е невъзможно – в мислите си. За тях думи като "забрана" и "карантина" са условности, многоточие в края на изречението, което очаква своето продължение.

Признавам, че Елена Щерева и Николай Янков са от хората, които ме вдъхновяват, заради умението си не само да колекционират истории по време на път, да ги съпреживяват заедно под формата общо щастие, защото са семейство, но и да заразяват с енергията и емоциите си и други хора. Тези, които все още не са затворили капака на куфара. Те правят това чрез книгите си. Там, в голямото словесно море, плува тяхната хартиена лодка на мореплаватели, устремени към нови брегове. Ако сте чели сборника им с разкази "Прах от нозете" –  9 истории от Индия, или романа "Влахос", посветен на каракачаните, последните истински номади на Европа, ще ме разберете. Ако ли пък още не сте го направили... само мога да ви завиждам.

В момента заради епидемията с коронавируса и притесненията за малкото им дете Елена и Николай са разделени, живеят в различни градове. Но не спират да са заедно и да нарушават условията на карантината по техния си начин... Смалявайки мащабите на света до една малка точка. Там, където Аз се превръща в Ние.

Елена Щерева за привилегията да забавиш темпото

Трудно е да запазиш баланса и положителната си нагласа, когато виждаш едни и същи стени всеки ден, а от всевъзможните електроники във въздуха около теб се дифузират негативизми, потискащи способностите ти да бъдеш креативен, позитивен, продуктивен.

Вече от месец с детето сме отделени от нашия татко и съпруг и сме при моето семейство в провинцията. Няма да си кривя душата – настроенията ми варират в невиждани амплитуди и обикновено са с интензитета на най-тежкия предменструален синдром, най-истеричния детски тантрум и най-горещите вълни на климактериума. И след дните с подобни дисбаланси най-често идват вечерите с размисли и равносметки. Попадали ли сте на онова изображение с двама рисуващи затворници в килия? И двамата гледат през зарешетения прозорец, където се вижда красив пейзаж. Единият рисува решетки, между които се прокрадват красиви природни елементи. А листът на другия се изпълва от света без визуалните ограничения на металните тръби. По същия начин

всеки от нас има избор дали да се фокусира върху решетките, или върху всичко онова, което е уж техен фон, но на практика е истинската, неопетнена същност на заобикалящото ни.

Семействата, особено големите, са олицетворение на хаоса. Но да бъдеш в този хаос, е привилегия. Да имаш семейство, е привилегия; да можеш да бъдеш в социална изолация, е привилегия. Да седиш на дивана и да ти носят покупките до вратата, е привилегия. Да имаш възможността да забавиш темпото или да отложиш дейности, е привилегия...

Светът има нужда от любов, а по време на извънредни обстоятелства има нужда от извънредно много любов.

В най-различни форми и проявления. Кривата на броя добри дела върви нагоре заедно с кризисната линия. И именно това показва, че хората са склонни към съпричастност не само по време на празници. Онзи ден пък попаднах на обяснение в любов в условията на социална изолация, което започваше с думите: „Бъди моята карантинка“. Какво очарование крие желанието да бъдеш изолиран от другите достатъчно дълго време заедно с точно определен човек!

Да бъдеш адаптивен, се оказва дори по-важно от това да бъдеш активен. Вдъхновяващо е, че всички са се втурнали да правят нещата, за които никога не са имали време. Но в крайна сметка това не е състезание по продуктивност. По-разумно е да канализираме енергията си в малко на брой, дори уж незначителни дейности, които ни носят удовлетворение, вместо да се опитваме на всяка цена да компенсираме за възпрепятстваните физически дейности.

Гледките с пусти градове и непосещавани от никого забележителности са сюрреалистични, но пък пълнят очите.

Надали някога бихме имали възможността да се насладим на чистотата, тишината и очарованието на всички знакови места и известни кътчета по света. Заедно можем да се отправим на онлайн пътуване и да видим как природата се преражда, когато й оставим глътка въздух. Както е казал Хемингуей: „Сега не му е времето да мислиш за нещата, които ти липсват. Помисли какво можеш да направиш, с това което имаш под ръка“.

Навярно не само аз се събуждам сутрин, без да знам точно кой ден от седмицата е. И това всъщност не е никак лошо. Обикновено се случва, когато сме на почивка и сме откъснати от рутината си. Само тогава успяваме да сменим гледната си точка и да оценим момента или по-скоро да го изпълним със смисъл.

Николай Янков за запечатването като вид магия

Питат ме „Как си?“, аз им отвръщам „в буркан“. В херметически затворен стъклен буркан, от ония селските за мариноване на капия или кисели краставици. Забележете, че казваме „херметически“ затворен. Запечатването е вид магия. 

Има още...


Хермес, богът на алхимичните процеси, има много общо с всичко, което е затворено по план или умисъл. Хермес ръководи създаването на очертани от граници места – особено онези пространства, които отделяме, за да работим върху себе си. Природата пусна своята магия и ни затвори в буркани, за да работим върху себе си и за да се отворим за другите. Уединение и единение, събрани в едно. Като в алхимична работилница, в която се обработват метали, така и ние сме напъхани в това свято пространство, за да стопим тежките метали на егоизма, алчността и недоволството и да ги преобразуваме в нови метали, този път скъпоценни и трайни – метали на обичта, на стихването, на добротата. Уединение и единение в едно.

Всъщност... плещя глупости. Може би природата просто си е мечтала да си поеме глътка въздух и е повикала на помощ бързокрилия Хермес.

Преди

Преди с нетърпение чаках петъците, празниците и ваканциите, за да се приютя в своето „оградено пространство“, в своето hortus conclusus, насаме с мислите си, далеч от бурята на светското, от вълнолома на желанията и развлеченията. И там да бъда исках“ – копнеех с дълбока въздишка подобно на Джерард Хопкинс в своето „Небе-пристанище“.

Где пролетите са в обилие,

где няма ветрове

и развълнувано море не плиска“

Сега

Сега копнея да ходя на работа. Да вървя пеш дотам и да си проправям път през тълпите. Да съм с жена си Елена и сина ни Алекси. Те обаче са на 300 км от мен, в родния си дом, в който има спасителен за детето двор, докато аз подготвям онлайн уроци за студентите от софийския ни „бурканест“ апартамент.

Давам си ясна сметка какво е имал предвид Блез Паскал, когато е повтарял на сънародниците си, че

„цялото нещастие на хората произтича от едно единствено нещо – това, че не могат да стоят на спокойствие в една стая“.

Понякога мога, по-често – не. Но не спирам да се уча.

***

Вървенето

Аз съм Овен. Огнен по натура. Имам нужда от движение. Всички книги с Елена сме писали вървешком. Те са продукт на нашето непрестанно движение. Един пътепис, едни индийски истории, роман за последните номади на Балканите. Вървежът е най-добрият начин да отприщиш своята съзидателната мощ. Нищо не изостря по-добре човешката мисъл от една хубава разходка. Но сега трябва да измислям други стимули за ума. Редя снимките от местата, на които сме били миналата година. Сред страниците на тия албуми има толкова много простор, отлежават гледки на лагери, горски пътечки, върхове, веселби, разговори, миризми на огън и дим, на кал и прах, на дъжд и бури, на пролети, лета и есени. Загръщам се в тия спомени и пътувам. Снимките са хубаво нещо. За секунди прекрачваш огради и епохи.

Всичко има смисъл

Край сливенската къща на Елена има едно гьолче. Когато минават покрай него, тя и петгодишният ни син Алекси хвърлят по едно камъче и си пожелават нещо. Алекси си пожелава да няма повече болести, за да сме заедно и да ходим на различни места. Елена си пожелава да сме заедно и да се подразваме от време на време така, както само ние си умеем, защото животът без „гарам масала“ е безвкусен. Да, липсва ми вкусът на „масала“ у дома.

***

Мислом и аз хвърлям своето камъче...

Тази година празнувам сам рождения си ден. Великден също.

И ми се пее. Когато пея, пак пътувам. Песните са коне, които възсядам, орли, с които отлитам, накъдето пожелая.

Нуждата да пея е по-осезаема от всякога, може би затова италианците казват: l’usignolo non canta perché è felice, ma perché è sigillato („славеят пее не защото е щастлив, а защото е затворен”). Италианците знаят най-добре.

В крайна сметка, няма нищо по-разрушително за ума и тялото от тревогите. Затова оставям тревогите настрана. Знам, че всичко ще бъде наред. То вече е наред. Една песен, две думи, няколко снимки, може би разходка до магазина, и ето усещането за правилност и цялост бавно се възвръща.

В крайна сметка, ако перифразирам „Хамлет“: „Може да си затворен в буркан и пак да бъдеш крал на безкрая.“

 

Да се разходим онлайн из най-големите забележителности по света!