Хермес, богът на алхимичните процеси, има много общо с всичко, което е затворено по план или умисъл. Хермес ръководи създаването на очертани от граници места – особено онези пространства, които отделяме, за да работим върху себе си. Природата пусна своята магия и ни затвори в буркани, за да работим върху себе си и за да се отворим за другите. Уединение и единение, събрани в едно. Като в алхимична работилница, в която се обработват метали, така и ние сме напъхани в това свято пространство, за да стопим тежките метали на егоизма, алчността и недоволството и да ги преобразуваме в нови метали, този път скъпоценни и трайни – метали на обичта, на стихването, на добротата. Уединение и единение в едно.

Всъщност... плещя глупости. Може би природата просто си е мечтала да си поеме глътка въздух и е повикала на помощ бързокрилия Хермес.

Преди

Преди с нетърпение чаках петъците, празниците и ваканциите, за да се приютя в своето „оградено пространство“, в своето hortus conclusus, насаме с мислите си, далеч от бурята на светското, от вълнолома на желанията и развлеченията. И там да бъда исках“ – копнеех с дълбока въздишка подобно на Джерард Хопкинс в своето „Небе-пристанище“.

„Где пролетите са в обилие,

где няма ветрове

и развълнувано море не плиска“

Сега

Сега копнея да ходя на работа. Да вървя пеш дотам и да си проправям път през тълпите. Да съм с жена си Елена и сина ни Алекси. Те обаче са на 300 км от мен, в родния си дом, в който има спасителен за детето двор, докато аз подготвям онлайн уроци за студентите от софийския ни „бурканест“ апартамент.

Давам си ясна сметка какво е имал предвид Блез Паскал, когато е повтарял на сънародниците си, че

„цялото нещастие на хората произтича от едно единствено нещо – това, че не могат да стоят на спокойствие в една стая“.

Понякога мога, по-често – не. Но не спирам да се уча.

***

Вървенето

Аз съм Овен. Огнен по натура. Имам нужда от движение. Всички книги с Елена сме писали вървешком. Те са продукт на нашето непрестанно движение. Един пътепис, едни индийски истории, роман за последните номади на Балканите. Вървежът е най-добрият начин да отприщиш своята съзидателната мощ. Нищо не изостря по-добре човешката мисъл от една хубава разходка. Но сега трябва да измислям други стимули за ума. Редя снимките от местата, на които сме били миналата година. Сред страниците на тия албуми има толкова много простор, отлежават гледки на лагери, горски пътечки, върхове, веселби, разговори, миризми на огън и дим, на кал и прах, на дъжд и бури, на пролети, лета и есени. Загръщам се в тия спомени и пътувам. Снимките са хубаво нещо. За секунди прекрачваш огради и епохи.

Всичко има смисъл

Край сливенската къща на Елена има едно гьолче. Когато минават покрай него, тя и петгодишният ни син Алекси хвърлят по едно камъче и си пожелават нещо. Алекси си пожелава да няма повече болести, за да сме заедно и да ходим на различни места. Елена си пожелава да сме заедно и да се подразваме от време на време така, както само ние си умеем, защото животът без „гарам масала“ е безвкусен. Да, липсва ми вкусът на „масала“ у дома.

***

Мислом и аз хвърлям своето камъче...

Тази година празнувам сам рождения си ден. Великден също.

И ми се пее. Когато пея, пак пътувам. Песните са коне, които възсядам, орли, с които отлитам, накъдето пожелая.

Нуждата да пея е по-осезаема от всякога, може би затова италианците казват: l’usignolo non canta perché è felice, ma perché è sigillato („славеят пее не защото е щастлив, а защото е затворен”). Италианците знаят най-добре.

В крайна сметка, няма нищо по-разрушително за ума и тялото от тревогите. Затова оставям тревогите настрана. Знам, че всичко ще бъде наред. То вече е наред. Една песен, две думи, няколко снимки, може би разходка до магазина, и ето усещането за правилност и цялост бавно се възвръща.

В крайна сметка, ако перифразирам „Хамлет“: „Може да си затворен в буркан и пак да бъдеш крал на безкрая.“

Да се разходим онлайн из най-големите забележителности по света!