Ретро

Антония Брико – първата жена диригент

Нейната смелост и любов към това изкуство я водят там, където малко жени биха се осмелили да пристъпят

Антония Брико – първата жена диригент

Снимка: German Federal Archive

В продължение на векове предразсъдъците към жените музиканти, особено в Европа, отразяват идеята, че музиката е мъжка работа. На представителките на нежния пол им е позволявано да изпълняват и съчиняват така наречените „женски мелодии” в уюта на собствения си дом, но не и да развиват кариера в тази област.

Едва през XX век в симфоничните оркестри, тогава изцяло от мъже, започват да се появяват и жени, и то след като настояват да бъдат прослушани зад завеси, така че слушащите да не могат да определят пола на музикантите. Предвид тези и други трудности не е изненадващо, че до края на века сравнително малко женски фигури успяват да направят кариера. Удивителното тук обаче е, че жените са допринесли значително за развитието на музиката, въпреки грубите предразсъдъци.

Една от тях е Антония Брико – първата жена диригент, чиято смелост и любов към това изкуство я водят там, където малко жени биха се осмелили да пристъпят. Тя постига мечтата си във време, когато дори идеята за нея е немислима.

„Тогава нямаше жени в симфоничните оркестри”, казва Брико. И допълва: „Основах женския Нюйоркски симфоничен оркестър през 1934 г., по време когато Нюйоркската филхармония нямаше да наеме жена арфистка, камо ли жена диригент.

Аз поставих началото. Просто исках да дирижирам и да докажа, че и ние можем да свирим на всеки един инструмент”.

Антония Брико се ражда в Нидерландия, но се премества да живее в САЩ още на 6-годишна възраст. След около четири години започва да свири на пиано, защото по лекарско мнение това ще ѝ помогне да спре да си гризе ноктите. Често посещава концерти, организирани в парковете на Сан Франциско, откъдето се ражда мечтата ѝ да стане диригент.

Вроденият талант на Брико бързо бива забелязан от учителите и още тогава започва доживотната ѝ борба, за да докаже, че жените са също толкова музикално надарени, колкото и мъжете.

Холандката е приета да учи в Бъркли и пред нея се появява възможност да стане асистент на Пол Стейндорф, който дирижира операта в Сан Франциско. Но за да се издържа като студентка, тя изнася рецитали. Тя е особено старателна и успява да се дипломира с отличие, а през 1927 г. влиза в майсторския клас по дирижиране на Берлинската държавна музикална академия, в който преподава диригентът на Берлинската филхармония Юлиус Прювер.

През петте години, прекарани в Европа, Антония се учи също от хоровия диригент Зигфриф Окс и водачът на Хамбургската филхармония Карл Мук, който не приема ученици, но Брико се оказва изключение от това общо правило.

Има още...


Благодарение на неимоверните усилия, които полага, и вярата в таланта ѝ, забелязан веднага от Мук, през февруари 1930 г. Антония Брико става първата гостуваща жена диригент, застанала на чело на Берлинската филхармония. Залата е на крака, а за участието си получава възторжени отзиви.

И така, в средата на 30-те години за жените започват да се отварят врати, които до този момент са били здраво залостени. Те летят със самолети, дирижират и получават Нобелови награди. Хората са увлечени от тези смели представителки на нежния пол, които започват все по-често да се появяват във вестниците и списанията, дори и по радиото.

Няколко години по-късно Брико вече държи диригентската палка в Метрополитън опера, като критикът Лойд Морис пише: „Само с три репетиции госпожица Брико накара този оркестър да свири както никога досега”. След концерта следват покани за Детройт, Бъфало, Вашингтон и Калифорния. През 1938 г. тя застава пред Нюйоркската филхармония – безпрецедентен успех, който смайва голяма част от обществеността. В този момент като че ли кариерата на Брико е във възход, тъй като Америка започва да обича силно своята „симфонична суфражетка”.

Дори и да изглежда така, пътят напред изобщо не е ясен. Четири години по-рано тя основава първия симфоничен оркестър, създаден изцяло от жени, а първият концерт на формацията е през 1935 г. в кметството на Ню Йорк. Посланието на Брико е разгадано, в чиято основа стои преодоляването на предразсъдъците към жените като музиканти и диригенти. На някои обаче това не им харесва и поканите за концерти рязко биват прекратени.

„В началото бях нещо невиждано”, обяснява Брико. „Жена, която искаше да дирижира симфоничен оркестър. Само си го представете. Но големите мениджъри в Ню Йорк се отдръпнаха от мен като чума. Никой не искаше да менажира жена”.

В този момент четири хиляди музикални почитатели правят петиция с искане Брико да дирижира Нюйоркската филхармония, но такъв за времето си феномен се оказва нейната лебедова песен в диригентския свят.

Краят на 30-те години и началото на Втората световна война спират инерцията на феминисткото движение, тъй като американците насочват вниманието си другаде. През 1942 г. Брико заминава за Денвър, за да дирижира полупрофесионален оркестър и да преподава. Влюбена в града и неговия климат, през следващите 27 години тя се установява там за постоянно. В края на 60-те в нейна чест оркестърът е преименуван на Brico Symphony. Международната ѝ диригентска кариера обаче приключва и по този повод тя казва: „Бях погребана в пепелта”.

Макар че никога не се отказва да дирижира, на практика мъжкият музикален свят не пожелава да я приеме. Тогава Брико открива, че талантът не е част от рецептата за успех.

Първата жена диригент умира през 1989 г., успявайки да постигне нещо немислимо за голяма част от жените по това време. Дори и след смъртта ѝ в музикалното изкуство продължават да доминират мъжете. Доказателство за това е, че в този период все още жена не е назначавана за постоянен диригент на голям симфоничен оркестър, а до края на XX в. нежният пол все още трябва да се бори за равенство в музиката.

Автор: Маргарита Капитанска

 

Мария Кюри - първата жена с две Нобелови награди