Благодарение на неимоверните усилия, които полага, и вярата в таланта ѝ, забелязан веднага от Мук, през февруари 1930 г. Антония Брико става първата гостуваща жена диригент, застанала на чело на Берлинската филхармония. Залата е на крака, а за участието си получава възторжени отзиви.

И така, в средата на 30-те години за жените започват да се отварят врати, които до този момент са били здраво залостени. Те летят със самолети, дирижират и получават Нобелови награди. Хората са увлечени от тези смели представителки на нежния пол, които започват все по-често да се появяват във вестниците и списанията, дори и по радиото.

Няколко години по-късно Брико вече държи диригентската палка в Метрополитън опера, като критикът Лойд Морис пише: „Само с три репетиции госпожица Брико накара този оркестър да свири както никога досега”. След концерта следват покани за Детройт, Бъфало, Вашингтон и Калифорния. През 1938 г. тя застава пред Нюйоркската филхармония – безпрецедентен успех, който смайва голяма част от обществеността. В този момент като че ли кариерата на Брико е във възход, тъй като Америка започва да обича силно своята „симфонична суфражетка”.

Дори и да изглежда така, пътят напред изобщо не е ясен. Четири години по-рано тя основава първия симфоничен оркестър, създаден изцяло от жени, а първият концерт на формацията е през 1935 г. в кметството на Ню Йорк. Посланието на Брико е разгадано, в чиято основа стои преодоляването на предразсъдъците към жените като музиканти и диригенти. На някои обаче това не им харесва и поканите за концерти рязко биват прекратени.

„В началото бях нещо невиждано”, обяснява Брико. „Жена, която искаше да дирижира симфоничен оркестър. Само си го представете. Но големите мениджъри в Ню Йорк се отдръпнаха от мен като чума. Никой не искаше да менажира жена”.

В този момент четири хиляди музикални почитатели правят петиция с искане Брико да дирижира Нюйоркската филхармония, но такъв за времето си феномен се оказва нейната лебедова песен в диригентския свят.

Краят на 30-те години и началото на Втората световна война спират инерцията на феминисткото движение, тъй като американците насочват вниманието си другаде. През 1942 г. Брико заминава за Денвър, за да дирижира полупрофесионален оркестър и да преподава. Влюбена в града и неговия климат, през следващите 27 години тя се установява там за постоянно. В края на 60-те в нейна чест оркестърът е преименуван на Brico Symphony. Международната ѝ диригентска кариера обаче приключва и по този повод тя казва: „Бях погребана в пепелта”.

Макар че никога не се отказва да дирижира, на практика мъжкият музикален свят не пожелава да я приеме. Тогава Брико открива, че талантът не е част от рецептата за успех.

Първата жена диригент умира през 1989 г., успявайки да постигне нещо немислимо за голяма част от жените по това време. Дори и след смъртта ѝ в музикалното изкуство продължават да доминират мъжете. Доказателство за това е, че в този период все още жена не е назначавана за постоянен диригент на голям симфоничен оркестър, а до края на XX в. нежният пол все още трябва да се бори за равенство в музиката.

Автор: Маргарита Капитанска

Мария Кюри - първата жена с две Нобелови награди