Десети век е тежък за България. Дългите завоевателни войни на цар Симеон Велики, нашествието на племето на маджарите, лошите години за селскостопанската реколта, както и облагането с непосилни данъци и такси влошават статуса и материалното положение на основната производителна сила в България – селяните.
Българската църква проповядва смирение и подчинение на феодалната аристокрация, трупа собственост и блага и се откъсва от обикновения народ. Политическото безправие на хората допълнително утежнява икономическата криза.[[quote:0]]В такава обстановка се ражда реакция сред обикновения народ срещу болярите и духовниците; възниква богомилската ерес, получила широка подкрепа сред населението и добила голямо значение в историята не само на България, но и на Европа.
Богомилското учение се разпространява по време на управлението на Симеоновия син – цар Петър (927-969). Главен проповедник на новопоявилата се ерес е поп Богомил, по чието име се назовават и неговите последователи. Той твърдял, че Църквата е излишна, тъй като вярващият може да се моли на Бога навсякъде сред природата. Излишни са иконите, тайнствата и свещениците, достатъчно е да се чете Евангелието и да се произнася Господнята молитва („Отче наш”).
Главни източници за историята на Богомилството са апокрифните книги от Х в. и най-вече „Беседа против богомилите” на Презвитер Козма. По своята същност богомилската ерес представлява социално-религиозно учение, насочено срещу феодалните порядки и сериозно отклонение от основите на християнството. Тя е повлияна от по-стари ереси от Византийската империя като павликянството и масалианството.
Тези ереси дават своето отражение върху богомилския дуализъм или тезата, че в природата съществуват и се борят две начала – доброто и злото. Богомилите проповядват, че небесният свят и душата на човека са създадени от доброто начало – Бог, а целият материален свят и тялото на човека са дело на злото начало – падналия ангел Сатанаил. Богомилската ерес твърди, че борбата между доброто и злото ще завърши с победа на Доброто и при настъпването на Второто пришествие демонът Сатанаил заедно с грешниците ще бъде хвърлен в пъкъла, а праведните хора ще се радват на вечно блаженство в рая.
Прогонване на катарите от Каркасон през 1209 г., френска хроника
Най-остро богомилите се бунтуват срещу духовниците и Църквата, от която са се откъснали. Остро критикуват пороците на висшите църковни лица и стремежа им към богатство. Също така нападат и строенето на храмове, не признават основните християнски тайнства, не почитат различните символи, икони, мощи и реликви. Рационализмът на богомилите се противопоставя на християнския мистицизъм. Богомилството учи да не се служи във войската, да не се почита царят и господарите, богатството според тях е дело на самия дявол (както учел Христос, „по-лесно е камила да мине през иглени уши, нежели богат да влезе в царството Божие”).
Богомилите хулят кръста Христов и го считат за прокълната от Сатаната реликва. (Показателно е, че в запазените и до днес в Босна богомилски гробища няма надгробни кръстове.) Формално като организация богомилите стоят близо до ранното християнство. Дават известна свобода на жената, включително да проповядва, но едновременно отричат брака, който за християнството е свещен (едно от седемте тайнства), живеят аскетично и без собственост.
Делят се на три категории – най-ниската е на „слушателите”, втората е на „вярващите”, а над всички са „съвършените” – главните проповедници на учението. Практикувани са четири обреда: общо молитвено събрание, взаимна изповед, посвещение на слушател в степен „вярващ” и в степен „съвършен”. В богомилските общини господства равенство и демократизъм.
Царската власт предприема масови гонения срещу разпространението на богомилската ерес като заплаха за реда в държавата. Още цар Петър отправя запитване до константинополския патриарх Теофилакт как да се справи с богомилите. Практиката в това отношение е традицията да бъде свикан църковен събор, на който да се осъдят и анатемосват водачите на ереста.[[quote:1]]В години на изпитания и лошо управление богомилството се засилва, а когато държавата се управлява добре, то почти изчезва. По времето на цар Самуил няма данни за богомилски брожения. През Византийското владичество (1018-1185 г.) богомилите насочват дейността си изцяло против Византия и нейната църква. При Асеневци са на страната на въстаниците, при узурпатора цар Борил отново застават срещу властта. При цар Йоан Асен II отново няма сведения за богомилска пропаганда. Богомилски проповедници се появяват пак в залеза на държавата заедно с други еретици, каквито са адамитите и жидовстващите от края на ХIII и XIV в.
Първата близка страна, в която прониква богомилството, е Византия – в нейните провинции Тракия и Мала Азия еретиците се наричат „фундагиагити”. По-късно ереста се разпространява в Сърбия и Босна, където богомилите са назовавани „бабуни”. Но най-широка подкрепа еретическото учение добива в Западна Европа – в Италия, в Сицилия и в Южна Франция. Последователите му се наричат „бугри”, „катари” и „албигойци”. Властта в западноевропейските страни и католическата църква предприемат жестоки гонения, завършващи с изгаряне на еретиците на клади. Други страни, които изпитват еретическите възгледи на богомилите, са Русия, Германия, Англия, Унгария и др.
Когато османлиите завладяват България и унищожават Църквата, богомилите губят почва за разпространение на учението си и постепенно изчезват. Част от тях приемат исляма, а други – католическата вяра, но всички докрай остават непримирими врагове на православието.[[more]]Значението на богомилството за живота и историята на Средновековна Европа е голямо и противоречиво; то получава негативни оценки заради дестабилизацията на централната власт в България и ред други европейски държави, но прави впечатление демократизмът му и справедливата реакция срещу феодалните порядки. Богомилското учение с апокрифите си дава своя принос и в създаването и разпространението на средновековната книжнина и историопис.
Богомилството и свързаните с него ереси заемат важно място в историята на неканоничното християнство, в духовния свят в Европа и въобще в световното развитие. Но възгледите на богомилите са утопични, дуализмът им е в пълен разрез с монотеистичната същност на християнството, те не успяват трайно да се наложат в държавническия живот на християнските (католически и православни) страни.
