ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Денят, който събра две съдби в една

Денят, който събра две съдби в една

Годината е 1971, датата – 21 декември. Вечер е. На летището в София българска културна делегация очаква своя полет за Алжир. Танцов ансамбъл „Аура“, Янка Рупкина, Борис Годжунов, оркестър „София“, Мария Нейкова и Паша Христова са сред заминаващите. За тях това е едно радостно и екзотично пътуване, което очакват с нетърпение. Никой не подозира, че за 30 души от тази весела компания това ще е последният полет. Последното небе преди тъмнината на могилата.

Мария Нейкова в този ден навършва 25. Паша Христова също е едва на 25. Дълги години Държавна сигурност криеше показанията на оцелелите в тази декемврийска вечер. Дело №449/71 от тайните досиета на ДС бе наречено „Африканска мисия“.

Съдбата свързва Мария Нейкова и Паша Христова по своя необясним за умовете на хората начин. Мария, която има празник, оцелява в страшната катастрофа. Паша, която е бременна и също толкова млада, умира.

„На предната седалка пред мен седяха Паша Христова и Николай Арабаджиев“, разказва Мария Нейкова. „Двамата бяха на една седалка. След като се настаних добре в креслото, здраво се вързах с коланите и се приготвих за излитане. Когато самолетът се вдигна във въздуха, но не мога да кажа на колко метра, видях и почувствах как целият се наклони наляво. Крилото сочеше надолу. Миг след това видях как то се удари в земята и видях силна светлина. Усетих силни трясъци и пламък, огнено кълбо се надигаше откъм моя прозорец. До този момент в самолета цареше пълна тишина. Чу се само мъжки глас, който извика: "Хайде, хайде, отиваме си"... След малко самолетът беше на земята, започнаха писъци и стенания. Около мен нямаше никакви признаци на живот. Паша Христова беше клюмнала на една страна, неподвижна. Седящият до мен Христо Денев беше загинал. Моята седалка се беше откъснала от стената, като и двата ми крака бяха притиснати. Откъм краката ми идваше пушек, а откъм прозореца огнен пламък. Извиках няколко път: "Изгарям, изгарям", но никой не ми помогна с нищо. През това време бях в пълно съзнание“.

21 декември, в който една звезда е родена, и 21 декември, в който една звезда угасва. Паша Христова можеше да изпее още много песни с прекрасния си глас.

Казват, че няколко години след самолетната катастрофа, Мария Нейкова се е срещнала с Ванга. А пророчицата я посрещнала с думите: „Ти що не умря? Знам те, Маре, ти си от джазовите! Та, да ти кажа – на този свят всеки се ражда с писмо. В твоето не беше писано да умреш в катастрофата. Пред тебе има още 40 години живот“.

Съдбата на Мария Нейкова, която живее във всички нас с песента ù от „Козият рог“, е по също толкова мистериозен начин обвързана със самия филм. Един след друг, сякаш според някаква тъмна прокоба, си отиват от този свят режисьорът на филма Методи Андонов, операторът Димо Коларов, сценаристът Николай Хайтов, актьорите Антон Горчев, Милен Пенев, Катя Паскалева, а 10 дни след Катя си отива и Мария...

И до днес съжалявам, че не се спрях и не попитах Горчев какво мисли за тази странна история. Виждах го в годините след 1989-а по улица „Асен Златаров“, живеехме в един квартал. Виждах го все по-умислен, все по-отслабнал, все по-немощен и отчаян. Милият Горчев бе заприличал на тих призрак, който се поклащаше бавно по тротоара, сякаш в някакъв унес, сякаш откъснат от тази реалност, която не го защити по никакъв начин и отне достойнството на много таланти. Нарича се циничен комерсиален свят. Да не кажа по-силни думи, че ме е срам.

Господи, виждах на няколко пъти и Катя, Катя Паскалева, на една пейка в парка „Заимов“. Тиха бе, примирена някак. И нищо не можех да направя.

„Вървят ли двама на дълъг път и път да няма не ще се спрат...“ Много ми е трудно да пиша за тях като за спомен. Роди се звезда, угасна звезда може би дори не са точните думи, защото 21 декември винаги ще е особена дата за нас – за тези, които помним лицата им. На Мария, на Паша, на всички, които оставиха толкова ярки следи, че нищо не би могло да ги угаси.

Светете, звездички...

 

10+ любими песни от български филми