София, 1913-та година. Новогодишен бал с маски в двореца. Сред красивите танцуващи двойки една е приковала погледите на присъстващите – той е Кемал Ататюрк, военен аташе на Турция, облечен в специално изпратена от музей в Истанбул еничарска униформа, тя е Димитрина или Мити – красива и лъчезарна девойка, дъщеря на генерал Ковачев. Те заедно са най-одумваната двойка на София.
Тази любов е обвита с толкова много легенди, че вече е трудно да се разграничи истината. Говори се, че Ататюрк бил на квартира в къщата на генерал Ковачев и години след това я купил за турска резиденция, като спомен за своята любима. Само второто е вярно. Казват, че блузата, с която Димитрина танцувала на онзи бал със своя любим, е изпратена като ценна реликва в музея на Ататюрк в Анкара – така е. Казват, че когато Ататюрк починал, сред вещите му имало само една снимка и тя била на Димитрина – и това е вярно. Казват, че хубавата Димитрина се поболяла от мъка, че баща й не я дал за жена на Ататюрк и починала млада – това вече е романтична измислица. Димитрина живяла дълго със спомена за своя любим, с когото съдбата и историята я разделили.
Кемал Ататюрк пристига в София през 1913-та година като военен аташе на Турция. Той е на 32 години и пристига от Париж, където е известен като един от най-чаровните и елегантни мъже, все още ерген. Димитрина Ковачева е само на 21 години, дъщеря на генерал Ковачев, бивш военен министър, хубава и чаровна, образована в Швейцария. Тя е много музикална и често изнася благотворителни концерти, където я забелязва Ататюрк. Двамата се запознават и започват да излизат заедно – на зимната пързалка, където Мити кара кънки или на дълги разходки из Бояна. Ататюрк иска ръката на Димитрина от баща й, но получава отказ – за един министър на войната, макар и бивш, е изключено да даде дъщеря си за жена на чужд офицер, при това от друга вяра. Ататюрк е отзован през 1915-та година, след две щастливи години в София. Той не може да забрави Мити и тайно идва в София отново, за да иска за втори път ръката й от баща й. Отново получава отказ. Легендата гласи, че това се случило в един пролетен ден, празник на розата и Ататюрк изпратил като прощален подарък на любимата си един файтон, пълен до горе с гюл – дъхави български рози.
Пътищата им се разделят. Ататюрк и Димитрина не се срещат никога повече. Тя е омъжена насила за заможен адвокат и депутат, след години осъден на смърт от Народния съд. Димитрина и трите й деца са интернирани, а имуществото им - конфискувано. Ататюрк също се жени, но никога не заживява под един покрив със съпругата си и умира сам.
Съдбата и историята ги разделят физически, но не променят чувствата им. Макар и да не поддържат връзка и да не си пишат, Кемал винаги следи какво се случва с Мити. Един път само той се осмелява да наруши дистанцията, като й изпраща романа „Чучулигата“ на Рашат Нури с молба Димитрина да уреди превода и издаването й на български. Тази най-известна и трагична любовна история на Турция е последното послание, което Мити получава от своя любим. В спомените си Елисавета Багряна пише, че при една от срещите си с Ататюрк, той й казал: „Аз оставих сърцето си в България. Кажете ми, как сега живее Мити?“
Димитрина Ковачева умира на 80 години от рак. През целия си живот тя не говори за Ататюрк с никого, дори с близките си. Последните й думи са „Тази нощ сънувах Кемал…“
