ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Донка Константинова – забравените пейзажи на една талантлива българка

Донка Константинова – забравените пейзажи на една талантлива българка

Намирането на информация за Донка Константинова се оказа непосилно трудна задача. Името й се среща само в статии, свързани с живота на брат й Констнатин Константинов, а самата тя изглежда е потънала в забрава.

Тази година се навършват 122 години от рождението на тази талантлива, но малко известна българска художничка. Донка Константинова е родена на 27 декември 1894 година в Сливен. Тя учи в Художествената академия в София и е ученичка на Мърквичка и Цено Тодоров, после заминава за Париж, а в края на 30-те и началото на 40-те живее и твори в Гърция. Тя е сред основателките на Дружеството на независимите художници. Прави съвместни изложби с Елисавета Консулова-Вазова, с Маша Узунова, със Султана Суруджон. Грижи се за брат си до края на живота му и двамата живеят самотно и отчуждено – ерудирани, странни и далечни от света наоколо. След смъртта си завещават цялото си имущество на град Сливен.

Самота и дистанцираност има и в картините й – красиви пейзажи, някои от тях слънчеви и цветни, но неизменно пусти или с една самотна фигура. Дори в картините от любимия й Париж или в тези с пейзажи от България, в които личи влиянието на учителите й, цари тишина. Спокойни и леко тъжни – рисунките й спомен за далечно и забравено време.

 

Родена с „риза“ (увита в плацентата), което навсякъде по света е знак за голям късмет. Майка й четяла в болницата „Време разделно“ и я кръстила Елица. Нашата Елица обича да се смее – случвало се е много пъти приятели да я разпознават по смеха – идва от другия край на заведението. Така е научена вкъщи – сдържа гласа си, когато е ядосана, но никога не спи...