В обширните земи на Римската империя по времето на първите императори религиозният климат е разнообразен и колоритен. Гръко-римските, тракийските, македонските, ориенталските и пр. култове се размиват, културните и социалните връзки между различните етноси преминават в уеднаквяване на обредите и богослуженията. От Британия на запад до Мала Азия на изток се унифицира езическият пантеон, вярващите приравняват нови и идващи от други краища и провинции култове към своите собствени. Въпреки относителната си свобода обаче езичниците усещат упадъка на своя културен и религиозен живот. Моралът на гражданите спада, все по-ярко се откроява чувството на скептицизъм, което прелива в осмиването на старите обреди.
Упадъкът на нравите и кризата на светогледа на античните хора в навечерието на Новата ера контрастира с огромния брой на богопочитанията. Но хората на мисълта иронизират обредите, а толерантността към другите култове ускорява деградацията на вярата в собствените богове. Характерният за езическия свят през ІІ в. пр. Хр. – І в. духовен синкретизъм навлиза в процес на изчерпване на собствените си жизнени сили и на преден план изпъква интересът към нови учения – надетнически и надрегионални, които да привлекат поклонници със свой уникален и особен мироглед. На мода идват сотеричните култове (обвързани с идеята за спасител и спасение на душата), чиято мистериозност и тайнственост запълват религиозния вакуум в старата идейна среда.
Постепенно кристализира идеята за вяра в един основен Бог, съжителстващ с останалите божества в езическия космос. Така преди християнската проповед съществуват голям брой култове, всеки един от които претендира за спасение на поклонниците или задгробен живот. Пъстротата на духовния живот показва условията, в които се ражда и развива християнското учение. На територията на днешна Източна Европа и Мала Азия, както и тази на Източното Средиземноморие – люлката на новата християнска вяра – се развиват учения, в които можем да открием корените на монотеистичните идеи, залегнали по-късно в християнската догма. Последователно ще разгледаме някои от тях.
Бог Асклепий
В римските провинции Тракия и Македония етнокултурната комуникация разкрива духовния космос сред етносите, а отделните божества си заимстват иконография, прякори и особености на култовете. Така например, образът на здравоносното божество Асклепий на тракийска почва се приравнява с Тракийския конник и с бог Аполон. Най-често Асклепий е изобразяван като брадат мъж в разцвета на силите си, приличащ малко на Зевс. Неизменен атрибут на Асклепий е бил жезълът, около който имало обвита змия (понякога и две). По-късно негов символ става чаша, обвита със змия – смок мишкар, известен и като Coluber aesculapii. В древноримската митология Асклепий се нарича Ескулап. Епидемията, разразила се в Рим през 293 г. пр. Хр., кара римляните да започнат да го почитат. Неговият храм се намира в Рим, на остров Исола Тиберина на река Тибър.
Тъждествените явления в пантеона на балканското население проличават и при друг култ – този на Аполон. Бог на земеделието и скотовъдството, на лова, лечител и унищожител, Аполон е бил върховно божество за тракийските царе от гетската, одриската и сапейската династии, а също така и за техните поданици. Освен с разрушителните си действия, той е известен и със своите съзидателни постъпки. Аполон е лечител – спира чумата по време на Пелопонеските воини. По-късно Аполон се отъждествява със Слънцето с неговото и целебно, и погубващо действие. Наричан е и Феб.
Сливането в образа му на рационалността и тъмните стихийни сили потвърждават връзката между него и Дионис. Те са богове-антагонисти – единият е бог на светлото соларно начало, а другият – на хтоничното. След VІІ в. пр. Хр. образите им започват да се сближават. И за двамата се устройват оргии в Парнас.
Бог Дионис
Божеството Сабазий, покровител на животинския и растителния свят със своите умения и власт над природата и над човека като космократор, е било надарено и с епитета Хюпистос, т. е. „всевишен”. В Македония хтоничният, но може би и орфически култ към Сабазий, е бил отрано свързан с македонския планински Зевс. Зевс-Сабазий, почитан в двора на Филип Македонски, според една легенда за Олимпиада е баща на Александър Велики.
Най-интересен от боговете на тракийските племена е Дионис. Бог на виното и лозята, на съзидателните природни сили, той е изобразяван като весел мъж, увенчан с лозов венец, с чаша в едната ръка, а в другата – с жезъл, обвит с бръшлян. Неговите спътници – сатирите и вакханките – пеят и танцуват, възбудени и опиянени от виното. Най-известното светилище на Дионис е било в източните склонове на Родопите, там се намира и прочутото прорицалище, подобно на Делфийското.
Певецът Орфей
Орфей – певецът от тракийските планини и гори, който заразява всички същества със своята музика, е почитан навред в тракийските земи. Легендата говори, че той слиза в подземното царство и измолва от неговия бог Плутон да му бъде върната на земята любимата му съпруга, рано загиналата Евридика. На излизане от мрачния Тартар обаче Орфей се обръща да погледне дали тя го следва и така съпругата му остава навеки загубена за него. Орфей загива трагично, разкъсан от вакханките, но и мъртва, главата му продължава да пее и лирата му свири все тъй омайващо.
В източните земи на Римската империя се развиват сотерични култове, повлияни от старите ирански и египетски религии, като широко разпространение намират култовете към Митра, Кибела, Озирис и Изида.
Бог Митра
Въпросът около датирането на митраистическите мистерии като отделни от тези на персите е сложен и не напълно решен. Като горна граница може да се приеме І в. пр. Хр. Митраизмът достига своя апогей през ІІІ и ІV в., когато печели и най-много поддръжници сред многобройната войска на Римската империя. До края на ІІ в. митраизмът се е разпространил не само сред военните, но и сред всички слоеве на обществото – роби, търговци и др. От този период са запазени множество малки култови пластики, откривани предимно в граничните провинции.
Култът към Митра е дуалистичен – изображението, представящо бог Митра и свещения бик описва борбата между доброто и злото и триумфа на живота над смъртта. Това личи от иконографията на култа, където изпъкват змията и скорпионът, както и от често представяните образи на небесните близнаци Светлина и Мрак. Ритуалното убийство на свещения бик е свързано с пролетта, тъй като бикът бива жертван, за да даде жизнени сили на земята. Предаването на силите на животното към земята се осъществява чрез кръвта, която се пролива от острието, което бог Митра е забил във врата на бика. Змията, символ на земята, и кучето, пиещи от кръвта, са приемниците на енергията.
Богиня Кибела
Кибела или Кимема, наричана още Диндимена, е фригийска богиня, считана за майката-земя. Почитали я в големи части на Мала Азия – около гората Ида, в Лидия, във Витиния, в Галатия. Тя е наричана още и Велика майка, Майка на боговете и всичко живо на земята, на възраждащата се природа и на нейното плодородие. Олицетворява силите на природата, покровителка е на планините, горите и зверовете. Богинята обединява в себе си двата пола, в знак на това нейните жреци – гали, се скопяват сами. Към средата на І хил. пр. Хр. чрез гръцките колонии в Мала Азия култът преминава в Гърция, после през 204 г. пр. Хр. той е бил въведен в Рим. През 191 г. пр. Хр. в периода на Републиката в нейна чест са учредени празниците мегалезии. Често е била изобразявана в обкръжение на животни. Нейно свещено дърво е пинията, в която превръща любимия си Атис.
От Египет се разпространяват култовете към Изида и Озирис. Изида, богиня на магията и живота, е била символ на брачна хармония и вярност на съпругата към мъжа дори и след смъртта му. Възкресява мъртвите, била е сестра и жена на бог Озирис. Той е бил сложносъставен образ, божество – персонификация на царската власт, бог на производителните сили на природата и владетел на подземното царство. Като бог на мъртвите, Озирис е бил смятан и за техен съдия. Воден от бог Анубис, покойникът му се представя, а сърцето му се премерва на везни, след което Озирис праща праведника в райските поля. Въпреки това на фона на господстващия навсякъде в рамките на тогавашния свят политеизъм се откроява идеята за върховенството на един-единствен бог, намерила отражение в еврейския монотеизъм.
Богиня Изида
В Стария завет основният момент е проблемът за грехопадението, както и надеждата за спасение чрез появата на Спасителя или Месията, който ще възвести новото си учение. Но това ще стане само сред юдеите, които дават на своя Бог имената Шадай (Всемогъщ), Ел Олам (Вечният), Ел Елейон (Всевишният), за да се открои и името Яхве (букв. „Този, който съществува”). Старозаветното учение за Единния Бог се приема за първа и основна догма в християнската религия. Невъзможно е обединяването или сливането на култа към Яхве с който и да е друг. Сред евреите е популярно пророчеството на Яков, според което дните на Месия ще наближат, когато се прекратят израилевите управници от коляното на Юда. Огромното влияние на юдаизма в Античността е плод на характерната и изпълнена с превратности история на Юдея.
Звездата на Давид, символ на юдаизма
Сравнен с религиозния свят на юдеите, езическият е далеч по-свободен и мобилен. Езичниците не са ограничени от вяра само в един бог и могат персонално да обожествяват всяко едно от проявленията на божествата. Но търсенето на истинския бог не е нито леко, нито така резултатно, то минава през множество нови суеверия и колкото един култ изглежда по-мистичен, толкова повече привърженици печели. Така опознаването на юдаизма е значително улеснено след превода на Библията от староеврейски на старогръцки.[[more]]Политическата хегемония на Рим върху териториите на почти целия цивилизован западен и източен свят, както и широкото разпространение на гръцкия и латинския език създават благоприятни условия за навлизането на едно универсално религиозно учение. Включването в пантеона на римските божества на все нови и нови култове от всички краища на империята не довежда до единно верско съзнание на поданиците, което е една от съществените причини за липсата на духовно единство в римския свят. В такава среда се ражда и разпространява християнската вяра, представляваща качествено нова религиозна система.
