В едно от стихотворенията си Е.Е.Къмингс казва, че да бъдеш поет, означава да можеш да чувстваш. Всеки може да се научи да мисли, да вярва и да знае, но никой не може да бъде научен да усеща. Той не само умее да усеща и да вижда света, но и постоянно да го поставя под въпрос. Именно това го прави велик.
Дано в сърцето ми вечно да има място за малки
птички - в тях тайната на живота е скрита
да слушаш как пеят е по-добре от да знаеш
И ако мъжете не чуват то значи мъжете са стари
дано изгладнял моят мозък да скита
неустрашим жаден и еластичен
и даже в неделя дано аз да греша
че когато мъжете са прави те млади не са
и дано нищо полезно аз да не правя
и теб все по-истински дано да обичам тогава
не съм виждал глупак такъв - да изгуби всичко
като срути небето връз себе си с усмивка едничка
Изд. Жанет 45, превод Манол Пейков
Въпреки неоспоримия си гений и артистичния си чар Е.Е. Къмингс всъщност никога не е имал стабилна работа, нито живее в охолство. Като повече творци на ХХ в. той е бунтар, отказвайки да се подчинява на социалните норми. Въпреки че оставя след себе си около 3000 стихотворения, прекарва живота си в малък и порутен апартамент в Гринуич Вилидж, а приходите често едва му стигат да си плати наема. Това обаче му пречи да се радва на всяко малко нещо, напротив – може би именно тази простота на живота дава пространство на въображението му да се развива.
Останалото вдъхновение за поезията намира в любовта, която среща в лицето на Марион Морхаус, легендарен британски модел. Когато се запознава с нея, Къмингс още преживява трагичната раздяла с втората си жена. Но тъгата му бързо се трансформира във възторжено щастие. Марион е фина, с интересна комбинация от черти, които дължи на индийския си произход, и неведнъж се появява във Vogue и Vanity Fair. След края на кариерата си на модел Марион започва да снима и двамата дори издават фотографска книга – Къмингс е автор на текста. Той така и не й предлага брак, но остава с нея до края на живота си и пише може би най-известното си стихотворение:
Сърцето ти нося със себе си (нося го
в сърцето си)и миг не оставам без него (където
отида отиваш и ти, моя скъпа; и сътвореното
само от мен е твое дело, любима)
не ме е
страх от съдбата ни една(защото ти си съдбата ми, моя сладка) и свят
ни един не желая(защото прекрасна ти си моят свят, моя истинна)
и ти си това, което винаги значи луната
и което ще пее завинаги слънцето ти си
ето най-съкровената тайна, незнайна за никого
(на корена корена и на пъпката пъпката тя е
и небето небесно на дървото с име живот; което достига
по-нагоре,отколкото вярва душата или разумът знае)
туй е чудото и на небето звездите защо са
сърцето ти нося (в сърцето си го нося)
Изд. "Жанет 45", превод Манол Пейков
Луиз Глюк спечели Нобеловата награда за литература
