ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Емили Дикинсън, Поетесата

Емили Дикинсън, Поетесата
СПОДЕЛЕТЕ ТАЗИ СТАТИЯ

Родена на 10 декември 1830 година, в Амхърст, Масачузет, САЩ, Емили Елизабет Дикинсън е една от най- големите и оригинални поетеси на всички времена. 

Погледнато отстрани, животът на тази авторка е обикновен, скучен, направо незабележителен. Баща й Едуард, добре образован, млад адвокат с амбиции се завръща в родния си град за да продължи делото на баща си и дори се настанява във фамилната къща, построена от Самуел Дикинсън през 1813 година. Фигурата на активният участник в обществения живот, главата на семейството, сякаш засенчва тази на майката на поетесата и за нея се знае малко, като преобладаващото мнение е за пасивна и покорна съпруга на доминиращ мъж. Оцелелите няколко писмени свидетелства от нея, обаче рисуват по-друга картина - на образована, любознателна и изкушена от науката личност. 

С други думи, Емили Дикинсън има щастието да е дете от заможно и образовано семейство, което не е без значение.

Ранното си образование получава у дома, заедно с другите две деца- брат й Остин и сестра й Лавиния. По-късно завършва местния, основан от собствения й дядо, колеж.

Младото, 18-годишно момиче по това време е общително, мило, приятно на вид с леко рижава коса. Интересува се от астрономия, химия, геология, ботаника, зоология, математика.

Типичната за 19 век любознателност и заинтересованост към науката изглежда я отдалечава от пуританските възгледи на баща й и тя си създава своя, собствена, престава за Бога. Пише стихове.

Ранните й произведения са вдъхновени от цветята, растенията, мястото на човека в света, взаимоотношенията. Любими автори са й Ралф Уолдо Емерсън, Хенри Дейвид Торо, Уолт Уитман, както и Шарлот Бронте, Елизабет Барет Браунинг. За кратко напуска родния си град, като учи в девическа семинария и веднъж посещава опера. Това са единстените известни излизания на поетесата извън Амхърст. Не се омъжва, а след 1860 г. започва да напуска дома си все по-рядко.

Не се омъжва, макар да са известни поне трима мъже, обект на сантименталните й трепети. Помага в отглеждането на децата на брат си и въпреки че е възприемана като доброволна отшелничка, монахиня в бяло /заради любовта и към белите дрехи/, Дикинсън си остава мила, приветлива и обичлива жена, която често пише писма, придружени с малки подаръци до близките си приятели. Стихчета, изсушени цветя и други малки жестове - всичко това я приближава до традиционния за онова време начин на живот и образ на старата мома. Нещо, което според някои от изследователите й, и според мен, е дълбоко погрешно.

Времето на доброволното й отшелничество съвпада с Гражданската война, както и с личното й отхвърляне на пуританските нрави, бунта и срещу традициите и схващането, че душата принадлежи на Бога, нещо, което поетесата категорично отхвърля. Крехката жена с очи с цвят на "вишновка, сипана в чашите за гости" оставя наследство от над 1800 стихотворения, намерени от сестра й Лавиния.

Приживе са публикувани не повече от 10, което създава представата, че поетесата е писала за собствено удоволствие и не се е интересувала от качествата на поезията си, нещо може би напълно погрешно, защото е известно, че е писала на редактора на списание "Атлантик", Томас Хигинсън с въпроса : " Има ли в моите стихове живот, дишат ли?"

Емили Дикинсън умира на 15 май 1886 година.

Странното е, че макар след смъртта й поезията й да придобива известност и много жени да се събират и посещават къщата й с любов и преклонение, стихотворенията й биват подложени на редакция, като тази например от Мейбъл Тод - любовница на брат й Остин. Тя трие много от споменатите в произведенията имена на близки и приятели, включително името на съпругата на Остин Дикинсън - Сюзън Гълбърт. Необичайната пунктуация, употребата на главни букви, не според правилата на правописа, също са коригирани и едва през 1955 година, Томас Джонсън издава почти нередактирано пълно издание на поетичното й творчество.

Когато открих за себе си тази поезия - в доста неугледно издание на издателство "Народна Култура" с нарисувана стара жена на корицата, бях изумена от несъответствието, което имаше между кратките биографични бележки и модерното звучене на стиховете. В онази далечна 1971 г., все още ученичка, мразеща сладникавите и патетични рими, предлагани ни в училище, аз открих  още едно духовно родство и наредих Емили Дикинсън до другите си любимци като: Пол Елюар, Рембо, Байрон, Шели, Бърнс, Уитман и Карл Сандбърг. Щастлива, че една жена е сътворила толкова съвършена, едновременно интелигентна и изящна поетична вселена.

 

Ниско небе – подли облаци.

Една снежинка все кръжи

над коловоза до обора –

и води спор да продължи.

Тесният вятър се оплаква,

че го преследват и гнетят.

Природата е като хората –

не е с корона всеки път.

***

Казват – лекувало времето.

Времето не лекува.

Мъката – като жилите –

със възрастта се подува.

Времето е проверката

за болестта голяма.

То би помогнало само там,

където болест няма.

***

 Утрините са все по-меки –

бузи къпината издува –

орехите стават кафяви –

розата иска да пътува.

Кленът е със весело шалче –

ливадата – с лисича кожа-

За да не бъда старомодна –

и аз едно бижу ще сложа.

***

Има самота на мястото –

има самота на водата

и на смъртта – но при всички тях –

все едно, че си в тълпата –

при това дълбоко седалище –

тази полярна себичност –

душата, познала себе си –

гранична Безграничност.

***

Бог е наистина ревнив.

Кара ни да се каем –

че не играем със него –

а помежду си играем.

***

Плачът е нещо незначително –

въздишката – е нещо дребно.

Но от товара им натрупан

човек умира постепенно.

 

Де юре Селина Йонкова е зрял човек с деца и внуци, забележително умни и красиви при това! Ако някой оспорва това твърдение, е готова да води пунически войни. Желае им от цялото си сърце да са щастливи и никак не обича да се намесва в живота им, защото смята, че големите хора трябва да са самостоятелни. Затова и не обича да й казват кое и как се прави. Дори да прави грешки, те са си нейни и някои о...