Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. Вижте нашата политика за бисквитките повече тук.

Емили Дикинсън, Поетесата

Емили Дикинсън, Поетесата
СПОДЕЛЕТЕ ТАЗИ СТАТИЯ

Родена на 10 декември 1830 година, в Амхърст, Масачузет, САЩ, Емили Елизабет Дикинсън е една от най- големите и оригинални поетеси на всички времена. 

Погледнато отстрани, животът на тази авторка е обикновен, скучен, направо незабележителен. Баща й Едуард, добре образован, млад адвокат с амбиции се завръща в родния си град за да продължи делото на баща си и дори се настанява във фамилната къща, построена от Самуел Дикинсън през 1813 година. Фигурата на активният участник в обществения живот, главата на семейството, сякаш засенчва тази на майката на поетесата и за нея се знае малко, като преобладаващото мнение е за пасивна и покорна съпруга на доминиращ мъж. Оцелелите няколко писмени свидетелства от нея, обаче рисуват по-друга картина - на образована, любознателна и изкушена от науката личност. 

С други думи, Емили Дикинсън има щастието да е дете от заможно и образовано семейство, което не е без значение.

Ранното си образование получава у дома, заедно с другите две деца- брат й Остин и сестра й Лавиния. По-късно завършва местния, основан от собствения й дядо, колеж.

Младото, 18-годишно момиче по това време е общително, мило, приятно на вид с леко рижава коса. Интересува се от астрономия, химия, геология, ботаника, зоология, математика.

Типичната за 19 век любознателност и заинтересованост към науката изглежда я отдалечава от пуританските възгледи на баща й и тя си създава своя, собствена, престава за Бога. Пише стихове.

Ранните й произведения са вдъхновени от цветята, растенията, мястото на човека в света, взаимоотношенията. Любими автори са й Ралф Уолдо Емерсън, Хенри Дейвид Торо, Уолт Уитман, както и Шарлот Бронте, Елизабет Барет Браунинг. За кратко напуска родния си град, като учи в девическа семинария и веднъж посещава опера. Това са единстените известни излизания на поетесата извън Амхърст. Не се омъжва, а след 1860 г. започва да напуска дома си все по-рядко.

Не се омъжва, макар да са известни поне трима мъже, обект на сантименталните й трепети. Помага в отглеждането на децата на брат си и въпреки че е възприемана като доброволна отшелничка, монахиня в бяло /заради любовта и към белите дрехи/, Дикинсън си остава мила, приветлива и обичлива жена, която често пише писма, придружени с малки подаръци до близките си приятели. Стихчета, изсушени цветя и други малки жестове - всичко това я приближава до традиционния за онова време начин на живот и образ на старата мома. Нещо, което според някои от изследователите й, и според мен, е дълбоко погрешно.

Времето на доброволното й отшелничество съвпада с Гражданската война, както и с личното й отхвърляне на пуританските нрави, бунта и срещу традициите и схващането, че душата принадлежи на Бога, нещо, което поетесата категорично отхвърля. Крехката жена с очи с цвят на "вишновка, сипана в чашите за гости" оставя наследство от над 1800 стихотворения, намерени от сестра й Лавиния.

Приживе са публикувани не повече от 10, което създава представата, че поетесата е писала за собствено удоволствие и не се е интересувала от качествата на поезията си, нещо може би напълно погрешно, защото е известно, че е писала на редактора на списание "Атлантик", Томас Хигинсън с въпроса : " Има ли в моите стихове живот, дишат ли?"

Емили Дикинсън умира на 15 май 1886 година.

Странното е, че макар след смъртта й поезията й да придобива известност и много жени да се събират и посещават къщата й с любов и преклонение, стихотворенията й биват подложени на редакция, като тази например от Мейбъл Тод - любовница на брат й Остин. Тя трие много от споменатите в произведенията имена на близки и приятели, включително името на съпругата на Остин Дикинсън - Сюзън Гълбърт. Необичайната пунктуация, употребата на главни букви, не според правилата на правописа, също са коригирани и едва през 1955 година, Томас Джонсън издава почти нередактирано пълно издание на поетичното й творчество.

Когато открих за себе си тази поезия - в доста неугледно издание на издателство "Народна Култура" с нарисувана стара жена на корицата, бях изумена от несъответствието, което имаше между кратките биографични бележки и модерното звучене на стиховете. В онази далечна 1971 г., все още ученичка, мразеща сладникавите и патетични рими, предлагани ни в училище, аз открих  още едно духовно родство и наредих Емили Дикинсън до другите си любимци като: Пол Елюар, Рембо, Байрон, Шели, Бърнс, Уитман и Карл Сандбърг. Щастлива, че една жена е сътворила толкова съвършена, едновременно интелигентна и изящна поетична вселена.

 

Ниско небе – подли облаци.

Една снежинка все кръжи

над коловоза до обора –

и води спор да продължи.

Тесният вятър се оплаква,

че го преследват и гнетят.

Природата е като хората –

не е с корона всеки път.

***

Казват – лекувало времето.

Времето не лекува.

Мъката – като жилите –

със възрастта се подува.

Времето е проверката

за болестта голяма.

То би помогнало само там,

където болест няма.

***

 Утрините са все по-меки –

бузи къпината издува –

орехите стават кафяви –

розата иска да пътува.

Кленът е със весело шалче –

ливадата – с лисича кожа-

За да не бъда старомодна –

и аз едно бижу ще сложа.

***

Има самота на мястото –

има самота на водата

и на смъртта – но при всички тях –

все едно, че си в тълпата –

при това дълбоко седалище –

тази полярна себичност –

душата, познала себе си –

гранична Безграничност.

***

Бог е наистина ревнив.

Кара ни да се каем –

че не играем със него –

а помежду си играем.

***

Плачът е нещо незначително –

въздишката – е нещо дребно.

Но от товара им натрупан

човек умира постепенно.

 

Де юре Селина Йонкова е зрял човек с деца и внуци, забележително умни и красиви при това! Ако някой оспорва това твърдение, е готова да води пунически войни. Желае им от цялото си сърце да са щастливи и никак не обича да се намесва в живота им, защото смята, че големите хора трябва да са самостоятелни. Затова и не обича да й казват кое и как се прави. Дори да прави грешки, те са си нейни и някои о...