ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Флорънс Фостър Дженкинс: Не могат да кажат, че не съм пяла...

Флорънс Фостър Дженкинс е родена през 1886 г. в привилегировано семейство на милионер от Филаделфия. Както всяко малко момиченце на богаташи, тя свирела на пиано и дори ѝ възлагали известни надежди, които били попарени след инцидент. Той обаче не успял да заличи любовта на Флорънс към музиката и тя пренасочила енергията си към пеенето.

Музиката обаче е точно изкуство – тонът е точно там, където е и никъде другаде, а Флорънс трудно (ако изобщо) го достигала. Това не я обезкуражило, дори когато баща ѝ я лишил от наследство, отказвайки да подкрепи кариерата ѝ на сопрано.

Последвал брак с лекар, който приключил светкавично, но не и преди съпругът да зарази 19-годишната Флорънс със сифилис. Подадената ръка от страна на майка ѝ след смъртта на баща ѝ отворили път за Флорънс и сравнително млада тя се появила сред 4000-те милионери в Ню Йорк в първата половина на XX век, готова и решена да осъществи мечтата си да живее за музиката и да пее!

По това време жените от нейната класа не работели – не и в смисъла, който днес влагаме в това. Да бъдеш част от каймака на обществото в Ню Йорк обаче изисквало не само да имаш пари, а и да полагаш постоянни усилия. Клубовете давали на жените това, което бракът не можел – чувство за смисъл и функция, извън съпружеската. Флорънс членувала в цели шейсет клуба! По-голямата част от тях – музикални. Била един от най-големите и влиятелни меценати в Ню Йорк – подкрепяла  концерти, рецитали, артисти, композитори и изпълнители. Тосканини редовно висял в антрето ѝ, а Енрико Карузо бил почетен член на клуб "Верди", който тя създала и ръководила 25 години. Животът ѝ бил низ от благотворителни закуски, обяди и вечери. Организирала дори вечеря, на която се събирали средства за цветя на болните членове на клуба, които не можели да присъстват на вечерята.

Животът ѝ бил низ от благотворителни закуски, обяди и вечери.
Хайлайфът се забавлявал и със собствени представления и рецитали. Флорънс участвала най-вече с почетни роли в така модерните навремето tableau vivant или живи картини – изключително кичозна форма, обикновено представяна като завършек на вечер, в която след откъс от "Валкирия" на Вагнер е можело да се чуе "О, Сузана, ти за мене не тъжи!".

В една такава вечер в публиката Флорънс срещнала бъдещия си съпруг – Синклеър Бейфийлд – посредствен актьор без пукнат грош, самият той с биография, която заслужава собствен разказ. Синклеър и Флорънс очевидно не можели да имат интимна връзка, поради което бракът им (спорно е дали са имали законен) бил отворен. Синклеър обитавал свой съвсем скромен апартамент през всички почти три десетилетия на връзката им и, разбира се, имал любовници.

През цялото време Флорънс продължавала да храни илюзии, че е колоративно сопрано и полагала усилия да се развива – взимала вокални уроци при изявени преподаватели, подбирала внимателно корепетиторите си, правела всичко, което може да се купи с пари. Мъжът ѝ пък се грижел за продажбата на билети за рециталите ѝ, изнасяни пред внимателно подбрана публика от познати, сред които не е имало опасност някой да извика, че царят е гол. Специално наети от него колонки във вестниците отбелязвали концертните ѝ изяви, винаги подчертавайки артистичното ѝ присъствие, пищните костюми и важните гости, но пропускайки, че тя е напълно бездарна и че пее фалшиво.

Не е имало опасност някой да извика, че царят е гол.
Ето така Флорънс Дженкинс съществувала в едно блажено и щастливо състояние, уверена, че е равна с оперните диви. С времето нейните амбиции добивали все по-мащабни форми – записала плоча, която се преиздава без прекъсване до ден днешен (и е любима както на всички студенти в консерваториите по света, така и на Дейвид Боуи), а на 76 години решила, че е готова за голямата сцена.

През 1944 г., време на война и не особено разнообразен културен живот, Флорънс вдигнала телефона и си резервирала меката на класическата музика – Карнеги Хол!

Билетите за концерта били разпродадени светкавично, този път сред широката публика, а стотици останали пред затворените врати. Концертът бил "грандиозен успех" според групата от клакьори, но публиката не я гледала точно така, както тя си мислела, че я гледа... Трудно е да се каже къде е истината, но вероятно ентусиазмът и куражът ѝ са били толкова впечатляващи, че не е имало как да я приемат като посмешище. Флорънс била приемана от публиката с възторг – тя била възхитително кошмарна певица! Някои неща историята оставя на догадките. Имала ли е музикален слух например. Флорънс определено е имала някакъв музикален слух, но съществува и съмнението, че той е бил нарушен от "леченията" за сифилис отпреди антибиотиците – живак венозно и арсеник. Едно от пораженията от живака е именно загубата на слух и един постоянен шум, който отровените чуват – навремето го наричали "серенада на ангелите". Това може донякъде да обясни липсата ѝ на реална самооценка. Свидетелства на нейни близки обаче са категорични, че тя е знаела, че не може да пее, и това, че концертите ѝ са били винаги при затворени врати, е доказателство, че не е била лунатичка.

Истината обаче сякаш е казана от самата Флорънс, оставила за нас освен чудовищните си записи и една мисъл, над която си заслужава човек да помисли: 

Могат да казват, че не мога да пея добре, но не могат да кажат, че не съм пяла!
 Колко от нас биха дръзнали...

Save

Save

Save

Елена е щастливо градско момиче с много и разностранни интереси. Много е сериозна. Не съвсем. Постоянно редактира и започва наново. Не пуши, не пие. Чувства се вкъщи навсякъде, където има Wi-Fi. Повече от Елена можете да намерите във Фейсбук страницата  My Italian Days.