Ретро

"Имението Даунтън": реалността под стълбите

Слугите се преборват официално за правото да се къпят един път седмично през 30-те години на ХХ век, както и например за правото да спят в собствено легло, което да не делят с други слуги - явление, широко разпространено във викторианска Англия.

"Имението Даунтън": реалността под стълбите

Аз съм от топ феновете на сериала “Имението Даунтън”. В героите се разпознавам някъде между лейди Вайълет и лейди Мери. За съжаление всички тестове, на които съм се подложила онлайн, ме изпращат на подземния етаж – този на прислугата. От което ми остава едно лошо чувство...

В този филм ми харесва и ми е интересно всичко. Най-вече викторианската резервираност и отношенията, обраната емоционалност и самообладанието, учтивостта и очертаните граници, вниманието към детайла, важността му. И, разбира се, съм дваж по-влюбена в сватбената диадема на лейди Мери, интериорите, дрехите, благородните осанки, дори у хората, които палят камините – забелязвам всяка плоха, гънка и бродерия, както и всякакви детайли, свързани с пиенето на следобедния чай. Представени с педантичност, на която само мога да завиждам. Забелязах дори пластмасовата бутилка на портрета на лорд Кроули и Идит. Според мен е оставена там като закачливо намигване към почитателите на сериала – подсещане, че нищо не е такова, каквото изглежда.

Не ме напуска обаче усещането за една полираност – като че всичко е твърде хубаво, липсва много от картината, а реалността е представена така, че да навява романтика и носталгия към викторианска Британия. На горния етаж noblesse oblige (“благородството задължава”). На долния – всички освен сплетниците и интригантите са доволни от живота; срещаме усмихнати слуги, които имат време за личния си живот, за пиене на чай и дори имат лично жилище, в което да прекарват нощите или да се пенсионират с идеята да купят къща и да отворят bed and breakfast. Всичко е толкова хубаво!

Защо тогава отказвам да приема, че отреденото ми място е при слугите и правя теста отново? Защото никой не иска да е прислуга!

Реших да потърся някои отговори за историческата реалност. Все пак “Имението Даунтън” превежда зрителя през две исторически епохи и всичко, което виждаме, е представено с такава прецизност, че и поставката за яйца на г-жа Падмор е точно такава, каквато е била по това време. А сякаш нещо липсва. И то е голямо. Това, което се отвори, след като малко побутнах повърхността, е забележително. Един свят на дивашка експлоатация и жестокост, едно общество, обсебено от идеята за статус и разделение, и лицемерие, в което, както и в портрета на Кроули, нищо не е такова, каквото изглежда.

Класата на слугите е най-голямата класа в Британия до Първата световна война. Работещите там са били основно жени (мъжете са имали малко по-голям избор на пазара на труда по това време), а началната възраст за започване на кариера като прислужник е била 10 години. Работният им ден е продължавал по 17 часа, 7 дни в седмицата.

Слугите се преборват официално за правото да се къпят един път седмично през 30-те години на ХХ век, както и например за правото да спят в собствено легло, което да не делят с други слуги – явление, широко разпространено във викторианска Англия.

Цялата работа се върши на ръка и без технологии. Едно голямо имение като Даунтън не е можело да функционира без армия от жива работна сила, която да върши всичко неуморно и постоянно, при желязна дисциплина и покорство. От тоновете въглища и дърва до поне 600 единици за пране на ръка седмично, през всички аспекти на домакинската работа, за които се сещате, умножени по много. Най-ужасно е било да си готвачка, но най-вече перачка. Те буквално не са виждали бял ден в работните си помещения. Ето защо готвачите например през ХХ век получават любопитно право – да пият бира (лично количество) по време на работа, с което да отпускат натрупаното напрежение от поне 16-часовото стоене в кухнята.

Картината не е била много по-различна и когато с напредъка на индустриализацията във Великобритания се оформя средна класа, която много бързо възприема аристократичните привички. Било е абсолютно задължително да се поддържа екип прислуга в мазето, а в ниската средна класа са имали поне една жена за домашната работа. Така наречената made of all work. Най-големият кошмар. Жената, в чиито задължения е влизало всичко и непрекъснато.

Аристокрацията е била обсебена от идеята за класово разделение (което, погледнато от висотата на ХХІ век, бихме нарекли “сегрегация”). Произходът е определял мястото ти в живота, а шансовете за избор са нулеви, особено за жените. Целият механизъм на обществото е работел така, че да поддържа тази мания. Това е ярко отпечатано и в архитектурата. Големите имения освен подземния етаж за прислугата са имали безчет коридори, входове, врати и вратички, и дори дълги подземни тунели, през които слугите да минават и да вършат работата максимално незабележими и анонимни за господарите. Дебели ръководства са описвали в детайли всеки един аспект от работата на слугите в тяхната йерархия. А тя не е била никак проста. Правилата на самият подземен етаж са били сурови. Достатъчно е да кажем, че всички е трябвало тутакси да оставят вилицата, щом икономът свърши да се храни.

Логично беше и да се запитам как са ги държали в подчинение и защо не са въставали. Излишно е да казвам, че са били платени мизерно, а най-ниските нива на прислугата – символично. Едната причина, разбира се, е липсата на алтернатива в живота. За жените излизането от слугинската работа най-често е означавало навлизане в най-древния бизнес. Другата е потисничество и страх. Налагането на униформи и стандарти, вербалната агресия и дори боят са изиграли своята роля да сковават личността и да я лишават от воля. И третото мощно оръжие е било посещението на църква в неделя, когато духовници са ги манипулирали да вярват, че доброто обслужване на господарите и отдадеността на работата е техен морален дълг и път към вечното спасение. Ценност е било внушението, че трябва да си знаят мястото, да не завиждат и да не пожелават друг живот за нищо на света. Нещо повече, появяват се куп издания и молитвеници в услуга на проблемите на конкретни групи слуги, например така, че след няколко кротки молитви човекът да се успокои и най-вече примири със съдбата.

Всичката тази закостенялост и потисничество започва да се променя по-сериозно след Първата световна война, когато се появяват синдикалните движения. Но дори суфражетките не са били много благосклонни към проблемите на слугинската класа. Това е така, защото повечето от тях са произхождали от средната класа и сами са имали слуги в къщите си, а и на прислугата не се е гледало като на равнопоставена на индустриалната трудова сила, а като на някакъв тип частна уговорка. Отнело доста време, преди слугите да се мобилизират и включат в работнически движения.

Войната също така донякъде отваря и трудовия пазар за навлизане на повече жени в него. Слугините са били чисти и прилежни, свикнали да работят по 16 часа и затова много търсени в заводите за муниции. Веднъж излезли от къщата на господарите си, връщането им е било трудно. Жени вече се търсели и като медицински сестри, секретарки и дори продавачки. Там били по-високоплатени, работели на смени, имали свободен ден, дори всяка вечер били свободни. Имали свобода. Системата се разпадала бързо и никой никога повече не искал да е прислуга. Това, разбира се, се приемало от привилегированата класа като черна неблагодарност. Не мислете, че тя лесно се е разделила с начина си на живот, овързан в илюзиите за специален човешки статус. Отливът на местни бил очевиден, но Австрия, например, предлагала изобилие от бежанци. Ето защо за тях били издавани входни визи срещу условие, че ще работят само като прислужници. Тази последна глътка въздух за аристокрацията била напълно изчерпана след Втората световна война.[[more]]Всичко това и още много истини за живота на подземния етаж в Лондон, останалите големи градове и големите провинциални имения, отразени не в полирани сребърни подноси, а в архиви, свидетелства, дневници и купища други документи, може да се види във филма на Би Би Си “The Real Downton Abbey. Servants: The True story of Life Below Stairs”. В него д-р Памела Кокс представя забележителното със задълбочеността и аргументираността си изследване на тази част от британската история, започвайки от средата на ХVІІІ век и свършвайки в края на Втората световна война.

Възхитителното за мен е, че филм като “Имението Даунтън”, който наистина представя една романтична картина, пораждаща носталгия към времето и онова общество, може благодарение на историческата наука да бъде категорично поставен на мястото на художествената измислица. По друго, много по-близко минало у нас в момента цари носталгия, която, изглежда, нашата историческа наука няма никакъв капацитет да обори. А както е широко известно, който не помни миналото, е обречен да го повтори.