Ретро

Кръстоносните походи: истината зад рицарската романтика

Кръстоносците са герои на не един или два приключенски романа или филма. Зад романтичната представа за рицарство и кавалерство обаче стои една далеч не толкова розова и захарна история, в която походите за освобождението на Божи гроб от ръцете на “неверниците” се обръщат срещу Константинопол – центъра на православното християнство.

Кръстоносните походи: истината зад рицарската романтика

Кръстоносците са герои на не един или два приключенски романа или филма. Зад романтичната представа за рицарство и кавалерство обаче стои една далеч не толкова розова и захарна история, в която походите за освобождението на Божи гроб от ръцете на “неверниците” се обръщат срещу Константинопол – центъра на православното християнство.

Кръстоносните походи започват през ХІ в. и по своята същност представляват завоевателни войни на западноевропейското общество в страните на Източното Средиземноморие. Те са ръководени от Католическата църква с цел освобождаването на Гроба Господен – мястото, на което според преданието е бил погребан Иисус Христос и което тогава се намира под властта на мюсюлманите.[[more]]Освен идеологически, тези експедиции имат и социално-икономически причини. Дребните рицари и огромната маса малоимотни и безимотни селяни са подтикнати от католическото духовенство и едрите феодални синьори да намерят и завоюват нови земи. Под знака на кръста се организира кампания за спечелване на доходи, власт и слава. Богатите страни на Изтока примамват с плячка, непозната досега в такива размери. В голямата битка си дават среща основните противоречия между Изтока и Запада в политическо, военно и културно отношение.

Конкретният повод за походите става призивът на византийския император Алексий І Комнин за помощ от Запада в борбата с прииждащите завоеватели от Мала Азия – селджукските турци. Тревожната обстановка допълнително се усложнява от амбициите на морските градове от региона на днешна Северна Италия за установяване на контрол над източните части на Средиземноморския басейн. Религиозни страсти и ентусиазъм обхващат огромна маса от западноевропейските народни слоеве. Тежненията на папите за върховенство на Изток съвпадат с намеренията на феодалите да сложат ръка на богатствата на ориенталските страни. Всичко това довежда до свикването на църковен събор във френския град Клермон през 1095 г., дал началото на кръстоносните походи.

Съборът в Клермон, късна хроника от ХV в.

На събора папа Урбан ІІ призовава клира, рицарите, сеньорите и обикновения народ да грабнат оръжието и да освободят Божия гроб. На участниците в “святото дело” той обещава пълно опрощение на греховете и описва изобилието на блага и богатства на Изтока. Кръстоносците се освобождават от дългове, а имотите им преминават под защитата на Църквата.

Голяма популярност спечелва Петър Пустинника (или Пиер Отшелника), който обединява хиляди бедняци от Франция и Германия и заедно с отрядите на Валтер Голтака поема на Изток. Още в първото сражение със селджуците обаче това стихийно движение се разпада.

Успоредно с “бедняшкия поход” за голямото сражение се готвят едрите синьори. Предвождани от Боемунд Тарентски, Раймонд Тулузки и други рицари от Южна Франция, кръстоносците поемат по суша към Константинопол. Там в началото на 1097 г. се съединяват с части, дошли през Адриатика. Те форсират протоците и успешно напредват на Изток.

Така след успешни бойни действия са основани Едеското графство, Антиохийското херцогство, а голямата цел Йерусалим е превзета и се превръща в център на Йерусалимското кралство. За първи крал е избран Готфрид Булонски, който се смята за върховен сюзерен на останалите синьори.

Кралството става важен посредник в търговията в Леванта, средиземноморските градове-републики изместват византийците в контрола на източните пристанища. Църквата извлича огромни средства, под формата на десятък към Рим потичат реки от богатства.

Кръстоносните държави в Мала Азия са слабо свързани помежду си. Границата се проточва в продължение на 1200 км. Обстановката на постоянна външна заплаха прави кръстоноското владичество нетрайно. Затова са създадени монашеските ордени на йоанитите, тамплиерите и Тевтонският орден, които трябва да осигурят мира и реда в новите държави. Освен с военни операции, ордените се занимават и с търговия и лихварство.

Едеса обаче пада под ударите на мюсюлманите и това става причина за организирането на Втори кръстоносен поход, командван от френския крал Луи VІІ и немския крал Конрад ІІ. Походът претърпява пълна несполука. Третият кръстоносен поход е организиран след неуспешната битка при Хатин и превземането на Акра, Бейрут и Йерусалим от могъщия владетел на Сирия и Египет Саладин. Експедицията е предвождана от крал Филип ІІ Август, император Фридрих Барбароса и крал Ричард Лъвското сърце. Кръстоносците отново са разединени и нещастната смърт на немския монарх довежда до упадъка на западната власт на Изток. Йерусалим е загубен.

Филип ІІ Август пристига в Палестина, средновековна хроника

Започва подготовка за следващ поход. Но резултатът е съвсем друг. През 1204 г. венецианският дож Енрико Дандоло, сеньорите Балдуин Фландърски и Бонифаций Монфератски начело на силна армия обсаждат и превземат не “неверниците”, а друга голяма християнска столица – Константинопол. Създадена е Латинската империя, просъществувала около половин век в постоянна война със съседите си. Венеция няма вече конкуренция в Ориента. Византийците успяват да намерят сили за реставрация на империята си, но Изтокът постепенно преминава в ръцете на ислямския свят.

През следващите векове са предприети още походи за завоюване на политическите мюсюлмански обединения в Египет и Мала Азия, но и те остават неуспешни. Кръстоносната идея упада, социално-икономическите преобразувания в Западна Европа довеждат до насочване на вниманието на крупните синьори към собствените им земи.

Същевременно с централизацията на западните страни рицарите намират препитание в кралските армии, интересът към съмнителните експедиции на Изток намалява. Но Католическата църква страда най-много от упадъка на кръстоносното движение и това довежда до подкопаване на авторитета на папската институция. Отслабването на Византия е сигнал за настъплението на исляма. Центърът на политическата и военна стратегия се премества неудържимо на Запад. Европа търси създаване на нов световен ред, родил се след откриването на Новия свят през ХV в.