Ретро

Мара Белчева, жената от моята улица

На 8 септември преди точно 150 години е родена Мара Белчева.

Мара Белчева, жената от моята улица

Снимки: Supernova.bg, Авторът

Родена съм на улица „Гаврил Генов“. Живеехме в къщата на баба ми, която неизменно наричаше улицата със старото й име – „Христо Белчев“. Всеки път я питах „Бабче, кой е Христо Белчев?“, за да ми разказва историята отново и отново. Историята започваше така: „Христо Белчев е мъжът на Мара Белчева…“.

За баба ми, стара софиянка и пенсионирана учителка, един бивш министър на финансите изглеждаше много по-безинтересен от забележително умната си и красива жена. Така че историята беше за Мара Белчева.

Родена в Севлиево на 8 септември 1868 г., тя завършва гимназия във Велико Търново и заминава да следва във Виена. След завръщането си в България работи като учителка в Русе и е най-ухажваната госпожица в града. Спечелва я Христо Белчев, парижки възпитаник, поет и политик – при това добър и в двете.

Съпругът й бързо се издига до министър на финансите, двамата си купуват къща в София, която дострояват и преустройват, защото постройката е бивша турска административна сграда. Щастието им обаче не продължава дълго.

Мара Белчева остава вдовица на 23 години, след като Христо Белчев е убит по погрешка вместо Стамболов.

Красивата вдовица става фаворитка в двора на княза и дори – твърди се – на самия Фердинанд, който имал отливка от ръката й. Мара живеела от пенсията, която князът й отпуснал, и била придворна дама на княгиня Клементина. Била ухажвана от всички известни мъже по онова време, сред които Стамболов и Рачо Петров. Тя говорела няколко езика, интересувала се от поезия и изкуство, а празнодумието в княжеското обкръжение не било много интересно за жена като нея.

Призванието, което търсела в този живот, открила една вечер, когато в дома й дошъл на гости Пенчо Славейков.

Останал недъгав от дете, когато замръзнал на пързалката (орисия, казваше баба ми), Славейков бил изключителен във всяко друго отношение – в писмата си Мара Белчева казвала, че цялата пъргавост от краката е отишла в главата му. В моите детски представи, а и до днес, тяхната любов е като приказка. Той, грозноват и особняк, който я запознал с най-умните хора на онова време, с кръга „Мисъл“, насърчил я да превежда и да пише; тя, която го боготворяла, бдяла над него като майка и продала къщата си в отчаян опит да го излекува някъде в Европа.

Славейков възпял своята любима в „Островът на блажените“ под името Силва Мара – по аналогия с родния й град Севлиево и първото й име. В „измислената“ биография на Силва доста от фактите съвпадат с тези от живота на Мара Белчева, но не и това, че е имала втори брак – с известен поет. Този брак всъщност никога не се състоял, но дълбоко символично стиховете на Славейков, написани от името на Силва, представляват епиталамии (сватбени песни).

Едно щасте друго сбира;
две – за рожбата на трето,
две – за рожба на сърцето: 
двете то в едно събира.

Нов живот се с него почва, –
да е бистър, без утайка!
Женска чест – да бъде майка:
а от майка свят се почва!

И Славейков, и тя имали по няколко нещастни връзки зад гърба си, познавали отчаянието на неосъществената любов и били свързани


силно емоционално и чрез общите си интереси. Мара Белчева използвала познанството си с еврейския равин в София и чрез него поканила в дома си шведския професор Йенсен да учи български, за да преведе стиховете на Славейков на шведски и да му осигури кандидатура за Нобеловата награда за литература.

Връзката на Славейков и Мара Белчева – две необвързани, но толкова различни личности, предизвиквала недоумение, неодобрение и открита враждебност.

Пенсията на Мара Белчева била спряна, а Славейков бил освободен като директор на Народната библиотека. Огорчени и унизени, двамата избягали в чужбина, където той починал. Мара Белчева останала без Славейков, в немилост пред властта и без дом. До края на живота си живяла под наем, обожествявала Славейков, но като силна и красива жена и муза, не останала сама – до сетните й дни неин спътник бил пак поет, доста по-млад от нея. Последното, което направила приживе – сложила си червило.

„Пак сама“

О, дай ми Боже сила
света сама да нося
и милост да не прося
аз, никому немила.
На всички дал си мъки,
но сила на малцина.
О, дай да не загина
от обич и разлъка!

Къщата й, за щастие, не е разрушена, а все още си стои в началото на нашата улица. Затова пък гробът й е буренясал и отдавна изоставен. Но стиховете й са останали, както и вярата й, че щастието е възможно отвъд… Това е нейният епитаф:

Не е от люлката до гроба само –
животът ни е скитник все на път. 
И със дела-надежди той на рамо
минава през гробовете отвъд.