ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Миланската скала или душата на операта

Миланската скала или душата на операта

Много пътища водят до La Scala, но за мен най-красивият начин да се стигне дотам е един. От Миланската катедрала (Il Duomo) преминавате през царствената галерия "Виторио Емануеле II", откъдето излизате на очарователна пиаца. Там човек може да поседне на пейка пред статуята на Леонардо да Винчи и да погледне към оперния театър, който някои туристи дори не забелязват, но който съхранява векове културна и човешка история. Затова го наричат понякога "сърцето и душата на Милано".

La Scala се намира на място, на което преди това е имало църква. Името на театъра всъщност идва от името на тази църква – Santa Maria della Scala. Сградата е построена по поръчка на Мария Тереза Австрийска по проект на Джузепе Пиермарини в неокласически стил за две години, за да замени предишния изгорял театър на двора. В строежа и оформлението на интериора са участвали едни от най-изявените художници и архитекти на епохата. 

Представлението, с което на 3 август 1778 г. е открита La Scala, е музикалната драма Europa riconosciuta на Антонио Салиери. Със същата постановка е открит театърът и през 2004 г. след мащабната реконструкция, продължила три години. Произведението на Салиери до тази втора премиера всъщност никога не е било изпълнявано, нито издавано. Възстановено е от оригиналните партитури на композитора, които се пазят в библиотеката на театъра.

La Scala не е функционирала само като театър. В началото е ползвана като бална и церемониална зала. Всъщност в самата зала сравнително късно се появяват места за сядане, те са били ексклузивно право на притежаващите ложи богаташи. La Scala е функционирала доста дълго време успоредно и като казино – до XIX в. не е имало къде да се играе законно хазарт освен в театрите, така че сградата е имала и тази роля. Мери Шели описва театъра не само като клуб на висшето общество, но и като място за бизнес и хазарт, където играчите са заемали маси във фоайетата, а от шума им е било трудно да се слуша музика изобщо.

Интересна група посетители са били и т.нар. лоджонисти, заемащи най-горните (и най-евтините) места на последния балкон. Те всъщност са били най-начетените и критични фенове. Ужасявали певците на сцената, защото били напълно безпощадни в критиките си и държали това да се чуе – освирквали, крещели и тропали с обувки. Лоджонистите съществуват и до ден днешен. През 2006 г. успяват да свалят тенора Роберто Аланя от сцената по време на постановката на "Аида". След момент объркване певецът е заменен от неговата резерва, Антонело Паломби, който излязъл на сцената по дънки, за да довърши представлението. Аланя повече не е стъпвал в La Scala. Критики не били спестени дори на Лучано Павароти, който бил удостоен с шумно освиркване при изпълнението си в постановката на "Дон Карлос" през 1992 г.

За дългото съществуване на La Scala е невъзможно да се опишат в един кратък текст плеядите от интелектуалци, артисти, музиканти, диригенти, постановки, сценография, хореография, които са превърнали мястото в най-престижния оперен театър в света. Внимание заслужават също богатият музей и библиотеката до самия театър, където се съхранява историята и споменът за един 240-годишен блясък.

Но когато се говори за La Scala, не могат да се пропуснат две имена.

Елена е щастливо градско момиче с много и разностранни интереси. Много е сериозна. Не съвсем. Постоянно редактира и започва наново. Не пуши, не пие. Чувства се вкъщи навсякъде, където има Wi-Fi. Повече от Елена можете да намерите във Фейсбук страницата  My Italian Days.