Ретро

Миланската скала или душата на операта

На 3 август 1778 г. в Милано е открит оперният театър Ла Скала.

Миланската скала или душата на операта

[[more]] Много пътища водят до La Scala, но за мен най-красивият начин да се стигне дотам е един. От Миланската катедрала (Il Duomo) преминавате през царствената галерия "Виторио Емануеле II", откъдето излизате на очарователна пиаца. Там човек може да поседне на пейка пред статуята на Леонардо да Винчи и да погледне към оперния театър, който някои туристи дори не забелязват, но който съхранява векове културна и човешка история. Затова го наричат понякога "сърцето и душата на Милано".

La Scala се намира на място, на което преди това е имало църква. Името на театъра всъщност идва от името на тази църква – Santa Maria della Scala. Сградата е построена по поръчка на Мария Тереза Австрийска по проект на Джузепе Пиермарини в неокласически стил за две години, за да замени предишния изгорял театър на двора. В строежа и оформлението на интериора са участвали едни от най-изявените художници и архитекти на епохата. 

Представлението, с което на 3 август 1778 г. е открита La Scala, е музикалната драма Europa riconosciuta на Антонио Салиери. Със същата постановка е открит театърът и през 2004 г. след мащабната реконструкция, продължила три години. Произведението на Салиери до тази втора премиера всъщност никога не е било изпълнявано, нито издавано. Възстановено е от оригиналните партитури на композитора, които се пазят в библиотеката на театъра.

La Scala не е функционирала само като театър. В началото е ползвана като бална и церемониална зала. Всъщност в самата зала сравнително късно се появяват места за сядане, те са били ексклузивно право на притежаващите ложи богаташи. La Scala е функционирала доста дълго време успоредно и като казино – до XIX в. не е имало къде да се играе законно хазарт освен в театрите, така че сградата е имала и тази роля. Мери Шели описва театъра не само като клуб на висшето общество, но и като място за бизнес и хазарт, където играчите са заемали маси във фоайетата, а от шума им е било трудно да се слуша музика изобщо.

Интересна група посетители са били и т.нар. лоджонисти, заемащи най-горните (и най-евтините) места на последния балкон. Те всъщност са били най-начетените и критични фенове. Ужасявали певците на сцената, защото били напълно безпощадни в критиките си и държали това да се чуе – освирквали, крещели и тропали с обувки. Лоджонистите съществуват и до ден днешен. През 2006 г. успяват да свалят тенора Роберто Аланя от сцената по време на постановката на "Аида". След момент объркване певецът е заменен от неговата резерва, Антонело Паломби, който излязъл на сцената по дънки, за да довърши представлението. Аланя повече не е стъпвал в La Scala. Критики не били спестени дори на Лучано Павароти, който бил удостоен с шумно освиркване при изпълнението си в постановката на "Дон Карлос" през 1992 г.

За дългото съществуване на La Scala е невъзможно да се опишат в един кратък текст плеядите от интелектуалци, артисти, музиканти, диригенти, постановки, сценография, хореография, които са превърнали мястото в най-престижния оперен театър в света. Внимание заслужават също богатият музей и библиотеката до самия театър, където се съхранява историята и споменът за един 240-годишен блясък.

Но когато се говори за La Scala, не могат да се пропуснат две имена.


Джузепе Верди е имал много специална връзка с театъра, но невинаги тя е била гладка и любовна. Неговото име е свързано с La Scala повече от това на всеки друг, но Верди е имал и доста конфликти. Единият буквално го отстранил от театъра. Композиторът се разсърдил на оркестрантите за малка корекция в партитурата, обвинил ги, че провалят произведението му, и се завърнал чак след 20 години, за да изпълни "Реквием" на 25 май 1874 г.

Другото име е Артуро Тосканини. Тосканини е един от най-великите диригенти на всички времена. Той е свирил на виолончело, когато Верди дирижирал премиерно "Отело" през 1887 г., а две години по-късно станал титулярен диригент на операта. По-късно станал и музикален директор – годините под неговото управление се описват като "златните" за La Scala и за оперното изкуство изобщо. Един любопитен епизод, свързан с Тосканини, е премиерата на "Турандот" на Пучини през 1926 г. "Турандот" не е завършена от Пучини поради смъртта му. На премиерата Тосканини спрял оркестъра точно на това място (средата на трето действие), легнал на пулта, обърнал се към смаяните зрители и казал: "Тук операта свършва, защото на това място маестрото умря". Завесата бавно се спуснала...

Тосканини управлявал La Scala до идването на фашизма, когато новата власт поела контрола върху организацията и програмата. Маестрото обаче бързо си навлякъл беди – отказал да дирижира "Младостта", пропагандно фашистко произведение, заради което получил публични шамари на площада... За щастие, успял да напусне Италия и да се премести в Ню Йорк. С неговото оттегляне театърът западнал, а по време на войната сградата пострадала и от множество бомбардировки.

След войната, като символ на възраждането на нацията, една от първите възстановени сгради в Милано е La Scala. Сред срутените стени и поражения се появили и първите манифести с призиви за завръщане на Тосканини. На 11 май, "точно в 21:00 ч.", както обявили вестниците, Тосканини дирижирал във възстановения театър концерт от увертюри и хорове не само за зрителите в залата – високоговорители озвучавали и площада, където хората слушали и плачели (вижте няколко документални кадри от откриването тук). Смъртта на Тосканини през 1957 г. е един от най-драматичните моменти за La Scala, когато хиляди и хиляди хора се стичали към театъра за поклонението му...

С края на войната започнал и нов възход за храмa на класическата музика, който продължава и до днес. La Scala – сърцето и душата на Милано, e място не само със славно минало, но и със славно бъдеще.