Ретро

"Не трябва да плачем за нас, а за България"

На 1 февруари 1945 г. Народният съд произнася най-масовите смъртни присъди в новата ни история и се дава начало на унищожението на елита на българската нация по онова време. Наречен "Кървавият четвъртък", този ден бележи кърваво петно в паметта ни, а днес се отбелязва като Ден на почит към жертвите на комунистическия режим.

"Не трябва да плачем за нас, а за България"

Снимка: Държавна агенция "Архиви"

На 1 февруари 1945 г. Народният съд произнася най-масовите смъртни присъди в новата ни история и се дава начало на унищожението на елита на българската нация по онова време. Наречен "Кървавият четвъртък", този ден бележи кърваво петно в паметта ни, а днес се отбелязва като Ден на почит към жертвите на комунистическия режим.

Така нареченият Народен съд е извънреден съдебен орган, създаден след окупацията на Царство България от Червената армия на СССР и преврата на 9 септември 1944 г. от властта на Отечествения фронт в нарушение на действащата по това време Търновска конституция. Функционира в периода декември 1944 г. – април 1945 г., като в резултат на дейността му е обезглавен държавният, политическият и военен елит на страната

За съдиите в Народния съд няма изискване за образователен ценз, включително и юридически.

"Никой не трябва да бъде оправдан! И никакви съображения за хуманност и милосърдие не трябва да играят каквато и да е роля", са заповедите на Георги Димитров. Висшите ръководители на компартията в София, с които той води постоянна връзка по този въпрос, са Трайчо Костов и Вълко Червенков.

От всички подсъдими на 1 февруари няма нито един оправдан. Смъртните присъди получават тримата регенти на малолетния цар Симеон II, 8 царски съветници, 22-ма министри от правителствата след 1941, 67 депутати от 25-тото Народно събрание, 47 генерали и висши офицери. На доживотен затвор са осъдени 4 бивши министри (проф. Михаил Арнаудов, Константин Муравиев, Вергил Димов, Руси Русев), 2 царски съветници, 22 депутати, няколко професори... .

Присъдите не подлежат на обжалване, като смъртните са изпълнени веднага.

Държавното радио предава на живо обявяването на решенията на Първи и Втори съдебен, а около Съдебната палата е свикан е митинг, на който се скандира „смърт”. За сравнение Нюрнбергският трибунал постановява 14 смъртни присъди на висши нацистки функционери, а в Япония осъдените са 9. 

Общо за дейността си Народеният съд издава 9550 присъди в 135 съдебни процеса. На смърт са осъдени общо 2730 души, а 305 получават доживотен затвор. Около 200 души от осъдените на смърт са избити още преди провеждането на съдебните процеси. Изселени са 4325 семейства на близки на осъдените – близо 12 000 души. Конфискувани са предприятия, недвижими имоти и вещи...

Присъдите на Народния съд са посочени като едно от престъпленията на комунистическия режим в приетия през 2000 г. от 38-то Народно събрание Закон за обявяване комунистическия режим в България за престъпен.

Датата 1 февруари, на която се извършва най-масовото изпълнение на смъртни присъди в българската история, е обявена Ден на почит към жертвите на комунистическия режим през 2011 г.

Предложението е президенти – Желю Желев (1992 – 1996) и Петър Стоянов (1997 – 2002). 

В мемоарите си, издадени през 1964 г., царица Йоанна Българска, съпругата на цар Борис III и майка на малолетния през 1945 година престолонаследник Симеон II, описва последните мигове на осъдените на смърт политици, държавници и висши военни на 1 февруари 1945 г.

Самата Йоанна е принудена да напусне страната през 1946 г. със семейството си и да живее в изгнание. 

Ето как тя вижда този трагичен епизод от българската история...


"Присъдата на процеса на регентите и на министрите бе произнесена в четири часа следобед. Беше четвъртък, който в България още се нарича Кървав четвъртък. Чух четенето по радиото. Списъкът започваше с името на моя девер Кирил. До мен беше Мария-Луиза (на 12 години), която веднага разбра и избухна в отчаян плач. Отиде по-късно да го каже и на брат си, който също беше много привързан към чичо си, и плакаха дълго заедно.

Ескортът беше подреден в двора на Съдебната палата от входа към ул. "Алабинска".  По този път се простираше конвой от шест камиона, към които бяха отправени жертвите. Беше дадена заповед да се удря и убива всеки, който протестираше, повишавайки глас. Един млад депутат, Иван Батембергски, извика: "Помощ", но веднага му бе счупен черепът с приклад. Друг, министърът Тодор Кожухаров, инвалид от войната и блестящ писател, вървеше, опирайки се на бастун; изведнъж извика:

"Не трябва да плачем за нас, а за България."

И запя националния химн "Шуми Марица". Бе убит с удар от револвер. Тримата регенти Кирил, Филов и Михов бяха изведени последни заедно с двама тежко болни осъдени. Качиха ги на един полупразен камион. Духаше леден вятър.

На осъдените, преди да ги убият, бе отнета последната надежда да видят отново близките си, тъй като семействата бяха депортирани, и това бе причината, поради която поисках да ги видя един по един преди екзекуцията.

В гробищата на София бяха паднали няколко бомби, отваряйки много широки ровове. Осъдените бяха накарани да слязат на малки групи в близост до тези "вече готови" ями. Някой, не виждайки строен наказателния взвод, попита дали ще трябва да чакат на това място и с този ужасен северен вятър. Бе отговорено набързо, че ще бъдат убити един по един. Наистина, двама екзекутори бяха готови с автомати в ръце.

Изглежда, че на всеки убит проф. Александър Станишев е проверявал пулса и слагал ухо на сърцето му. Има върховното себеотрицание да повтори това задължение толкова пъти, докато остане сам и последен, за да бъде убит. Върху телата на жертвите бяха изсипани камиони със сгурия. Надяваха се така да отклонят вниманието и народните поклонения.

Узна се обаче по странните пътища на vox populi (гласа на народа) кого покриваха тези черни могили. Жени, млади и стари, се спираха безстрашно да се молят на тази земя; и аз самата, придружавана от една или друга от моите дами, отивах да коленича край този общ гроб.

Носех пълен траур. Странно - запазила съм жив спомен от черните воали, развявани от вятъра. Бях познавана отдалече. Но никой никога не ми каза нещо. Носехме свещи и цветя, върху тези пластове от въглища. Свещите можехме да ги държим запалени при лошо време за няколко мига, закривайки ги с телата си.

Беше единствената възможна почит към тези нещастни мъртъвци и към всички други в нашата Родина. За тях и дали са още там, не се узна повече нищо.

На следващия ден след екзекуцията ми телефонираха от София. Тримата комунистически регенти желаеха да дойдат да изкажат съболезнованията на правителството за смъртта на моя девер княз Кирил! Не успях да отговоря, че не желая да виждам никого. Вече бяха тръгнали и трябваше да ги приема. Не знаеха какво да кажат. Измънкаха: "Ваше Величество, поднасяме ви нашите съболезнования..."

Казах след няколко минути: "След като вие, господа, сте си направили труда, използвам случая да ви предам, че не можейки да приема това, което стана, желая да замина, да напусна страната."

 

Царица Йоанна, “Спомени” 1964 г.

 

21 реалности, които дължим на феминизма, не на комунизма