Ретро

Невена Коканова, за която животът бе просто хоби

"Жената може всичко. Като доказва това обаче, прави лоша услуга на мъжа"

Невена Коканова, за която животът бе просто хоби

Снимка: Съюз на българските артисти

„Аз съм артистка, животът е моето хоби”, казва за себе си легендарната Невена Коканова, появила се на бял свят на днешната дата през 1938 г. Актрисата е родена в Дупница, а местният театър и до днес носи нейното име.

Невена често е определяна като „първата дама на българското кино“ – тя е Ирина от „Тютюн“, Лиза от „Крадецът на праскови“, Неда от „Отклонение”,  Жана от „Инспекторът и нощта”, Тинка от „Момчето си отива”, но на първо място е Невена, превърнала се в емблема на седмото изкуство у нас.

Невена Коканова, за която животът бе просто хоби

Пътят й до големия екран обаче е осеян с трудности. Ражда се в семейството на царския офицер Богдан Коканов – един от най-известните военни за времето си. Майка й Елеонора пък е потомка на австрийски благородници от фамилия Фон Хелденберг. След преврата на на 9 септември 1944 г. обаче баща й е обявен за фашист и е изпратен в лагера Белене. На семейството му пък е забранено да се засели в голям град, затова Невена и майка й заминават в село Кумарица. „Мразя да говоря за моите трудности. Срамота е да приказвам за тях, когато обичта на толкова хора ме придружава от първото кокиче до последните хризантеми“, казва по-късно актрисата.

Родителите й имат смели планове за дъщеря си – искат тя да учи финанси, но Невена открива страстта си към актьорската професия съвсем рано. Въпреки това е скъсана на кандидатстудентските изпити във ВИТИЗ, но това не я отказва. Намира начин да се появи на сцената и веднага я покорява –  прави първите си стъпки в Ямболския драматичен театър, когато е едва на 17. Първата й значима театрална роля в края на 50-те е на Жулиета във великата трагедия на Шекспир „Ромео и Жулиета”. И макар да я познаваме като кинозвезда, нейната голяма любов е театърът.

Невена Коканова, за която животът бе просто хоби 

Среща другата си голяма любов на снимачната площадка – ненавършила 18, тя участва като статист във филма „Две победи” на Борислав Шаралиев, основоположник на българското кино, а през това време се запознава и с бъдещия си съпруг –  режисьора Любомир Шарланджиев. „Не бих казала, че любовта е чувство. Тя е състояние на цялото твое същество. То е трамплин, от който душата ти се извисява, всички клетки на организма достигат върховния си заряд. Тогава си по-работлив, по-талантлив, по-градивен.“, разказва актрисата. Двамата остават заедно до смъртта на Любомир през 1979 г., а актрисата довършва последния му филм – „Трите смъртни гряха“. Това е и единствения случай, в който тя застава зад камерата, а не пред нея.

Дебютът на Невена в киното е във филма на Янко Янков „Години за любов”, който излиза през 1957 г., а по-късно работи с Борислав Шаралиев  във филма му „В тиха вечер”, с Владимир Янчев в „Бъди щастлива, Ани!”, с Янко Янков за неговата „Стръмната пътека”. Става любимка на българската публика с екранизациите на „Тютюн” и „Крадецът на праскови”.

Именно в последния филм пламва нейната забранена афера с Раде Маркович...

Прочетете повече ... 


Няколко години след сватбата й с Любомир, наричан на галено „Шарлето“, Невена среща сръбския актьор Раде Маркович на снимачната площадка на „Крадецът на праскови“ на Въло Радев.

Когато Маркович изрича към Коканова репликата: „Защо те волим слънце мое, ти го знаеш, я те волим“, всички на терена застиват. Между двамата пламва изпепеляваща любов, която успяват да преживеят само чрез героите на Емилиян Станев. Невена е разкъсвана между съпруга си и Раде и е на крачка е да се разведе. Крачката обаче предприема Раде Маркович, който напуска сръбската звезда Оливера Маркович в тогавашна Югославия. Шарлето знае за авантюрата на съпругата си, но й дава шанс да избере между двамата.

Невена Коканова, за която животът бе просто хоби

„Не мога да кажа кога всичко това се превърна в любов. Но го осъзнах чак след снимките, когато се върнах в Белград. Аз се разведох, но Невена не можа. Нейният съпруг бе с тежки сърдечни проблеми. Разводът щеше да го убие...“, споделя по-късно в интервю актьорът. "Още на първия дубъл се усети, че между нас прехвърчат искри. Мисля, че филмът се харесва и днес, защото в него се разигра истинска любов, не само на екрана, а и наяве. Това беше една любов, каквато може да се роди по време на войната”, спомня си Маркович в свое интервю. След 7 години слагат край на романса, но остават близки приятели до края на живота си.

През 60-те Невена застава пред камерата на съпруга си за главната роля в „Карамбол“, а талантът й е толкова впечатляващ, че излиза отвъд пределите на България и й дава възможност да се снима във филма „Галилео Галилей” на италианска кинорежисьорка Лилиана Кавани. Естествената и убедителна игра омайва публиката, а женствеността й и позволява да изиграе най-любимите женски роли на поколения българи.


„Говори се, че женствеността е застрашена, че намалява“, разказва Коканова. „Природата ще се погрижи да я опази. Женствеността трябва да се развива. Трябва да се мисли повече за правилата на общуване, за емоционалната култура. Хубаво е мъжът дълбоко да се вглежда в очите на жената. Дори само от желание да я запази. Жената може всичко. Като доказва това обаче, прави лоша услуга на мъжа. Нося у себе си женското подчинение. Големия поклон пред мъжа. Защото съм жена в плътния смисъл на думата. Обичам да бъда подчинена, но без да губя своето аз. Имала съм и винаги ще имам любовта. Ако тя не ме придружава, сигурно няма да съществувам нормално.“

Невена Коканова, за която животът бе просто хоби

Границата между личния и творческия образ на Невена почти няма. Дотолкова, че сюжетите на някои филми се повтарят и в реалния живот. В „Спомен за близначката“ героинята на Невена заминава на село, където прекарва последните си години, след като се разболява от рак на гърдата. Същото се случва и извън екрана – тя прекарва последните си мигове в с. Иглика в Еленския Балкан и си отива на 3 юни 2000 г., когато е на на 61 г.

„Такава е структурата на моето съзнание", разказва за себе си актрисата. "Аз съм доверчива, но не в глупашкия смисъл, а в моралния. Мисля, че след като аз се отнасям доверчиво към ближния си, трябва да има отговорност. Когато има разминаване, го преживявам тежко. Боледувам. И като го изболедувам, този човек вече го няма за мен. Изчезва. Това е нещо като смърт."

 

Жулиет Греко – икона, муза, вселена