ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Нина Симон – да превърнеш гнева в изкуство

Джаз, фолк, блус, ритъм енд блус, госпъл, поп и класическа музика. Тя покорява всички тези стилове просто защото е Нина Симон. Същата велика и вечно гневна дама, която започва живота си като малко талантливо момиче от бедно семейство, живеещо в Трайън, Северна Каролина. По онова време тя е позната на близките си като Юнис Катлин Уеймън – шестото от осем деца в семейството. Първата ѝ голяма страст е свиренето на пиано, с което открива и красотата на музиката. Нина превзема пианото едва на четири, а първият ѝ концертен дебют е един класически рецитал в местната църква. Песента, която се научава да свири, когато е на четири, е God Be With You, Till We Meet Again. И за никого не е изненада, че малката Юнис се стреми към кариера на концертен пианист, а класическата музика е в основата на интересите ѝ. 

Веднъж завършила женската гимназия в Ашвил, Нина получава тласък към бленуваната кариера от хората в града, където живее. Те събират сума, с която може да се запише във висшето музикално училище "Джулиард" в Ню Йорк. Там става възпитаник на пианиста от еврейски произход Карл Фридберг. Същият я подготвя за прослушването в музикалния институт "Къртис" във Филаделфия. След това кандидатства за стипендия там. Отказът за прием обаче е факт. Причината е повече от очевидна: Нина Симон е чернокожа и предполага, че неуспехът ѝ се дължи на това. Цветът на кожата ѝ ще стане причина за нейната яростна борба срещу расизма и нескрит гняв срещу белите хора. В основата на активизма ѝ обаче не е отхвърлянето от учебното заведение, а същият рецитал, с който дебютира, когато е на 12. Тогава нейните родители са изтласкани в задните редици на публиката, за да направят място за белите хора. Но Симон се заканва да не пее, ако не вижда родителите си най-отпред.

Влизането в "Къртис" така и не напуска списъка с мечти на момичето. Отчаяна, Нина взима частни уроци при Владимир Соколов, професор в института, но въпреки това не успява да спечели мястото си там. Защото вече е късно: учебното заведение не приема възпитаници, прехвърлили 21 години. Тя свири на пиано в нощен клуб в Атлантик Сити, за да печели пари за уроците си. Там започва да добива своята слава и малка, но предана група от почитатели. 1954 г. е житейският етап, в който името Нина Симон избира Юнис Уеймън за свой горд притежател. Тогава тя е 21-годишна. Зад артистичния псевдоним се крие желанието ѝ нейните близки да не я разпознават, тъй като изпълнява „музиката на дявола“. „Нина“ става част от псевдонима на певицата заради неин приятел на име Чико, а „Симон“ избира за фамилно име от любов към френската актриса Симон Синьорет. В клуба ѝ е съобщено, че ще трябва да изпълнява песните със собствен акомпанимент. Естествено, това не е никакво препятствие за Нина, а напротив, дори е предимство в израстването ѝ като джаз вокалист.

 

1958-а се оказва повратна година в живота й. Тогава тя се запознава и сключва брак с псевдоинтелектуалеца Дон Рос. Не след дълго остава неудовлетворена от брака. През същата година записва кавър на песента I Loves You, Porgy. Той става единственият ѝ хит, попаднал в класацията „Топ 20“ на Billboard. През 1959 г. пък издава и дебютния си албум, наречен Little Girl Blue. Но от него няма приходи, тъй като Симон е продала авторските си права за 3000 долара. След грандиозния успех на албума сред аудиторията изпълнителката сключва договор с Colpix Records. Компанията предоставя пълна творческа свобода на Нина, но в замяна на съдбовния договор. Вследствие на сделката певицата започва да се прочува все повече и повече. Появяват се множество нови албуми. Един от тях е албумът с изпълнения на живо „Нина Симон в Таун Хол“, с който става любим изпълнител в манхатънския квартал Гринуич Вилидж. По онова време Нина изпълнява само поп музика, за да печели пари за образованието си в сферата на класическата музика. Ето защо съществуването на какъвто и да е било договор със звукозаписна компания не е приоритет, а само необходимост.

Въпреки любовта на почитателите си, Нина не спира да мрази и да се чувства пренебрегната. Мрази, защото белите са ѝ отнели правото да бъде първата чернокожа класическа пианистка и защото дискриминацията е надделяла над образованието ѝ. А и защото наистина заслужава много повече от посмъртно признание в института, в който е мечтала да влезе. Тъкмо омразата е тази, която тласка Симон към политиката и антирасисткия активизъм. Капката, с която прелива чашата на търпението ѝ, е атентат в църква в Бирмингам, Алабама, при който загиват четири чернокожи ученички. С това се обяснява и желанието да „застреля първия бял човек, когото види“. Разбира се, вместо това гневът добива музикални изражения. Първо е създадена песента „Да бъдеш млада, талантлива и черна“, а после и Mississippi Goddam, която се превръща в химн на марша от Селма до Монтгомъри на самия Мартин Лутър Кинг. Сякаш „песента изстрелва десет куршума към тях (расистите)“, както казва самата Нина. 

Преживейте още...

Аз съм Драго. Момче и хедонист от града. За мен в началото бе идеята, облечена в словото. Ето защо чрез думите ми се срещаме между редовете. В живота си пътувам между серии от грешки и непринудени моменти на почти пълно щастие, като тази странна съвкупност прави от мен един вечен ученик. Ако все още краткият ми живот беше урок, то в основата му е схващането ми, че всяко мое постижение е следств...