Джаз, фолк, блус, ритъм енд блус, госпъл, поп и класическа музика. Тя покорява всички тези стилове просто защото е Нина Симон. Същата велика и вечно гневна дама, която започва живота си като малко талантливо момиче от бедно семейство, живеещо в Трайън, Северна Каролина. По онова време тя е позната на близките си като Юнис Катлин Уеймън – шестото от осем деца в семейството. Първата ѝ голяма страст е свиренето на пиано, с което открива и красотата на музиката. Нина превзема пианото едва на четири, а първият ѝ концертен дебют е един класически рецитал в местната църква. Песента, която се научава да свири, когато е на четири, е God Be With You, Till We Meet Again. И за никого не е изненада, че малката Юнис се стреми към кариера на концертен пианист, а класическата музика е в основата на интересите ѝ. 

Веднъж завършила женската гимназия в Ашвил, Нина получава тласък към бленуваната кариера от хората в града, където живее. Те събират сума, с която може да се запише във висшето музикално училище "Джулиард" в Ню Йорк. Там става възпитаник на пианиста от еврейски произход Карл Фридберг. Същият я подготвя за прослушването в музикалния институт "Къртис" във Филаделфия. След това кандидатства за стипендия там. Отказът за прием обаче е факт. Причината е повече от очевидна: Нина Симон е чернокожа и предполага, че неуспехът ѝ се дължи на това. Цветът на кожата ѝ ще стане причина за нейната яростна борба срещу расизма и нескрит гняв срещу белите хора. В основата на активизма ѝ обаче не е отхвърлянето от учебното заведение, а същият рецитал, с който дебютира, когато е на 12. Тогава нейните родители са изтласкани в задните редици на публиката, за да направят място за белите хора. Но Симон се заканва да не пее, ако не вижда родителите си най-отпред.

Влизането в "Къртис" така и не напуска списъка с мечти на момичето. Отчаяна, Нина взима частни уроци при Владимир Соколов, професор в института, но въпреки това не успява да спечели мястото си там. Защото вече е късно: учебното заведение не приема възпитаници, прехвърлили 21 години. Тя свири на пиано в нощен клуб в Атлантик Сити, за да печели пари за уроците си. Там започва да добива своята слава и малка, но предана група от почитатели. 1954 г. е житейският етап, в който името Нина Симон избира Юнис Уеймън за свой горд притежател. Тогава тя е 21-годишна. Зад артистичния псевдоним се крие желанието ѝ нейните близки да не я разпознават, тъй като изпълнява „музиката на дявола“. „Нина“ става част от псевдонима на певицата заради неин приятел на име Чико, а „Симон“ избира за фамилно име от любов към френската актриса Симон Синьорет. В клуба ѝ е съобщено, че ще трябва да изпълнява песните със собствен акомпанимент. Естествено, това не е никакво препятствие за Нина, а напротив, дори е предимство в израстването ѝ като джаз вокалист.

1958-а се оказва повратна година в живота й. Тогава тя се запознава и сключва брак с псевдоинтелектуалеца Дон Рос. Не след дълго остава неудовлетворена от брака. През същата година записва кавър на песента I Loves You, Porgy. Той става единственият ѝ хит, попаднал в класацията „Топ 20“ на Billboard. През 1959 г. пък издава и дебютния си албум, наречен Little Girl Blue. Но от него няма приходи, тъй като Симон е продала авторските си права за 3000 долара. След грандиозния успех на албума сред аудиторията изпълнителката сключва договор с Colpix Records. Компанията предоставя пълна творческа свобода на Нина, но в замяна на съдбовния договор. Вследствие на сделката певицата започва да се прочува все повече и повече. Появяват се множество нови албуми. Един от тях е албумът с изпълнения на живо „Нина Симон в Таун Хол“, с който става любим изпълнител в манхатънския квартал Гринуич Вилидж. По онова време Нина изпълнява само поп музика, за да печели пари за образованието си в сферата на класическата музика. Ето защо съществуването на какъвто и да е било договор със звукозаписна компания не е приоритет, а само необходимост.

Въпреки любовта на почитателите си, Нина не спира да мрази и да се чувства пренебрегната. Мрази, защото белите са ѝ отнели правото да бъде първата чернокожа класическа пианистка и защото дискриминацията е надделяла над образованието ѝ. А и защото наистина заслужава много повече от посмъртно признание в института, в който е мечтала да влезе. Тъкмо омразата е тази, която тласка Симон към политиката и антирасисткия активизъм. Капката, с която прелива чашата на търпението ѝ, е атентат в църква в Бирмингам, Алабама, при който загиват четири чернокожи ученички. С това се обяснява и желанието да „застреля първия бял човек, когото види“. Разбира се, вместо това гневът добива музикални изражения. Първо е създадена песента „Да бъдеш млада, талантлива и черна“, а после и Mississippi Goddam, която се превръща в химн на марша от Селма до Монтгомъри на самия Мартин Лутър Кинг. Сякаш „песента изстрелва десет куршума към тях (расистите)“, както казва самата Нина. 

Преживейте още...