„Ако майка ми бъде свободно същество – пише Любен Каравелов, – то и аз няма да търпя никакъв деспотизъм.“

Написани преди почти два века, тези думи все още не са загубили своята актуалност. Разбира се, днес българката е европейка, реализирана професионално и свободна в личния си избор, но в същото време получава по-ниско възнаграждение, носи непропорционално по-голяма отговорност за децата и домакинството и е жертва на предразсъдъци и стереотипи, които отдавна трябва да останат в историята.

Тази дихотомия бележи целия път на борбата на българките за равноправие. От една страна, още от средата на ХІХ век различни източници отбелязват по-благоприятното обществено и семейно положение на българките спрямо съседните народи, от друга, дори бързото навлизане на европейските ценности след Освобождението и изравняването на възможностите за образование и работа не довеждат до истинско равенство между двата пола. Изглежда сякаш българският мъж е склонен да признае жената за равна само ако той самият е успял и реализиран житейски и финансово. Във всички останали случаи българските жени са подчинявани, ограничавани и „поставяни на мястото им“.

Първите по-задълбочени сведения за положението на българската жена дава Иван Хаджийски в „Бит и душевност на нашия народ“. В книгата му жената е подчинена на мъжа в рамките на една патриархална култура, изцяло ръководена от традициите. За отбелязване е, че това не означава пълно безправие за нашите прабаби. Според различни изследователи и чуждестранни пътешественици положението на българката в селата в рамките на Османската империя е по-благоприятно от това на другите балкански народи, момичетата се омъжват по-късно от сръбкините или гъркините. Често при избора на съпруг се взема предвид и предпочитанието на момата. Напълно възможни са бракове между по-бедно момиче и чорбаджийски син, стига бъдещата съпруга да притежава основните качества на идеалната жена: да е добра домакиня, да е с кротък нрав, да е в добро здраве и да няма телесни недостатъци. Бракът по симпатия не означава, че животът на жената става по-лесен, точно обратното. Както се пее в песента:

Да знае мома, да знае,

да знае да се не жени:

женило е чернило,

чернило, мъжко патило.

Особено тежко е положението на жената на село. Тя се грижи за дома – готви, чисти, пере, шие, плете и наред с това работи наравно с мъжа си на нивата или лозето. Вечер, докато мъжът си почива, жената кърпи дрехи, преде, тъче и подготвя чеиз за дъщерите си. Да не забравяме и раждането и отглеждането на децата, което е изцяло грижа на съпругата.

Затова пък свекървата в българското семейство има абсолютна власт. Тя организира живота на къщата, определя задълженията на снахи, дъщери, внуци. Тя взема решението при задомяването на децата си, особено на дъщерите си. Майката има пълната власт за този избор и никой, дори мъжът ѝ, не може да се меси.

До средата на 30-те години на XIX в. се смята за срамно жената да се образова. Баба Тонка Обретенова разказва, че посещава килийното училище само три дни, защото нейните приятелки ѝ се подиграват, че ходи на училище. Първото светско девическо училище в България е открито през 1841 г. в град Плевен от учителката Анастасия Димитрова.

Пионерите на женското равноправие в България всъщност са… Вижте на следващата страница!