ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Равноправието на българката – две напред, една назад

Равноправието на българката – две напред, една назад

снимка: Държавен архив

Написани преди почти два века, тези думи все още не са загубили своята актуалност. Разбира се, днес българката е европейка, реализирана професионално и свободна в личния си избор, но в същото време получава по-ниско възнаграждение, носи непропорционално по-голяма отговорност за децата и домакинството и е жертва на предразсъдъци и стереотипи, които отдавна трябва да останат в историята.

Тази дихотомия бележи целия път на борбата на българките за равноправие. От една страна, още от средата на ХІХ век различни източници отбелязват по-благоприятното обществено и семейно положение на българките спрямо съседните народи, от друга, дори бързото навлизане на европейските ценности след Освобождението и изравняването на възможностите за образование и работа не довеждат до истинско равенство между двата пола. Изглежда сякаш българският мъж е склонен да признае жената за равна само ако той самият е успял и реализиран житейски и финансово. Във всички останали случаи българските жени са подчинявани, ограничавани и „поставяни на мястото им“.


Русия спира туристическите визи за българи
ОТ ГРАДА
4 юли 2022 | Общество

Русия спира туристическите визи за българи

„Москва ще отговори по съответния начин в ситуацията с изгонването на руски дипломати от България“. Това...

Първите по-задълбочени сведения за положението на българската жена дава Иван Хаджийски в „Бит и душевност на нашия народ“. В книгата му жената е подчинена на мъжа в рамките на една патриархална култура, изцяло ръководена от традициите. За отбелязване е, че това не означава пълно безправие за нашите прабаби. Според различни изследователи и чуждестранни пътешественици положението на българката в селата в рамките на Османската империя е по-благоприятно от това на другите балкански народи, момичетата се омъжват по-късно от сръбкините или гъркините. Често при избора на съпруг се взема предвид и предпочитанието на момата. Напълно възможни са бракове между по-бедно момиче и чорбаджийски син, стига бъдещата съпруга да притежава основните качества на идеалната жена: да е добра домакиня, да е с кротък нрав, да е в добро здраве и да няма телесни недостатъци. Бракът по симпатия не означава, че животът на жената става по-лесен, точно обратното. Както се пее в песента:

Да знае мома, да знае,

да знае да се не жени:

женило е чернило,

чернило, мъжко патило.

Особено тежко е положението на жената на село. Тя се грижи за дома – готви, чисти, пере, шие, плете и наред с това работи наравно с мъжа си на нивата или лозето. Вечер, докато мъжът си почива, жената кърпи дрехи, преде, тъче и подготвя чеиз за дъщерите си. Да не забравяме и раждането и отглеждането на децата, което е изцяло грижа на съпругата.

Затова пък свекървата в българското семейство има абсолютна власт. Тя организира живота на къщата, определя задълженията на снахи, дъщери, внуци. Тя взема решението при задомяването на децата си, особено на дъщерите си. Майката има пълната власт за този избор и никой, дори мъжът ѝ, не може да се меси.

До средата на 30-те години на XIX в. се смята за срамно жената да се образова. Баба Тонка Обретенова разказва, че посещава килийното училище само три дни, защото нейните приятелки ѝ се подиграват, че ходи на училище. Първото светско девическо училище в България е открито през 1841 г. в град Плевен от учителката Анастасия Димитрова.

Пионерите на женското равноправие в България всъщност са… мъже. През 40-те години на XIX в. се появява така нареченият „литературен феминизъм“, чиито представители от страниците на вестниците апелират за необходимостта от промяна в положението на българката. Любен Каравелов е един от видните застъпници за правата на жените. Константин Фотинов и Любен Каравелов заявяват, че жените са равни на мъжете, с еднакви умствени способности и възможности. Д-р Петър Берон подпомага финансово откриването и поддържането на женски училища в различни български селища (Котел, Елена, Шумен, Сливен, Търново и др.).

До Освобождението единствената интелектуална професия, достъпна за българските жени, е тази на учителката. Има данни за над 400 учителки, работили из различни краища на българските земи. През Възраждането жените учителки са около десет процента от общия брой учители. Независимо от квалификацията им заплащането им е около половината от това на мъж учител със същия ценз. Освен с учителска дейност жените се изявяват и като преводачки, авторки на статии и учебни пособия.

Повече са възможностите за възмезден труд за жените в Османската империя, но почти без изключения става въпрос за тежък и нископлатен труд. Жените се занимават със селско стопанство, слугинство, учителство, производство на текстилни суровини и платове, в семейните предприятия. През XVIII век френският консул в Солун пише, че чифлиците масово наемат жътварки в навечерието на събирането на реколтата. Друг френски пътешественик споменава за момичета от Софийско, които на групи по 20–40 ходят да жънат в Пловдивско.

Съвсем различно е положението в градовете, където жените нерядко са напълно равностойни партньори в работата на мъжете си. Никола Бацаров разказва, че докато баща му пътува за дълги месеци, майка му управлява гайтанджийския дюкян в Калофер, разпределя работата и дори сключва сделки. Михаил Маджаров пише за копривщенски семейства, в които жените изцяло се занимават с производствената и търговската дейност, докато мъжете пътуват, за да пласират стоката. Вдовиците също упражняват стопанска дейност – Иван Вазов разказва за баба си Ана, млада вдовица с двама синове, която управлява търговията и имотите на съпруга си, докато изучи големия си син и му прехвърли бизнеса. Запазени са сведения и за Марийка Петрова – собственичка на шаячна работилница, която работи заедно с предприемача Стефан Карагьозов, който изкупува продукцията ѝ. Мома Тотю Станчева пътува и търгува заедно със своя съпруг, необичаен за времето тандем не само по нашите земи.

Зараждането на текстилната индустрия в България е свързано с труда и усилията на жените. В подбалканските селища (Карлово, Калофер, Сопот, Копривщица) жените предат прежда за гайтани и чорапи, които продават на търговците. В Самоков, разказва Христо Семерджиев, се тъче в най-малко 1000 къщи с най-малко 2000 тъкачки, колкото са на практика всички моми в града. За отбелязване е, че когато в Самоков се появява работилница с машини за предене на вълна, жените от града се обединяват и нападат собственика, като го заплашват, че ще счупят машините, с което го принуждават да закрие предприятието си. В Търново 450 момичета работят във фабриката за коприна на Стефан Карагьозов. Те полагат труд по 12 часа на ден при минимална надница. Жени работят и в откритата през 1875 г. фабрика на Иван Грозев край Карлово.

Работата срещу надница е възможност за оцеляване на жените, но заплащането на техния труд е ниско и вдовиците буквално изнемогват. В биографията си Неделя Петкова разказва, че като вдовица с пет деца работи през седмицата „прежда и гайтан“, а събота и неделя бродира икони и въпреки това е принудена да продаде едно от децата си за осиновяване. Положението й се подобрява едва когато става учителка.

Известно е името на първата жена зограф – Кина Калчова от Трявна. Тя се занимава с образопис, като продава на търговци произведенията си и така изхранва семейството си. Жените участват наравно с мъжете в освободителното движение. През XIX в. има данни за 50 жени воеводи на хайдушки чети. Жени стават куриери на писма от БРЦК до местните комитети, прекарват оръжия, шпионират, леят куршуми, шият знамена и униформи.

Дейността на жените по българските земи се насърчава и организира от многобройните женски дружества. Дори да не намират подкрепа от мъжете си, жените сами се събират и намират начин да се подкрепят икономически и морално. Първото женско дружество е създадено през 1857 г. в гр. Лом и е наречено „Добродетелно женско дружество“. През 1866 г. е създадено женско дружество в Стара Загора, а през 1869 г. в Търново е учредена „женска община“. Женските дружества преди Освобождението достигат 61 на брой. Дейността им се развива в няколко посоки и се запазва и през следващите десетилетия. От една страна, те се занимават предимно с девическото образование: подготовка на училището, набавяне на учебници и книги, подпомагане на бедни ученички, изпращане на талантливи девойки да учат в чужбина. Второ, занимават се с благотворителна дейност – помагат на бедни семейства, бежанци, раздават храна и дрехи. Най-важната им дейност е организирането на сбирки и сказки, на които жените обсъждат своето положение, вземат решения, организират различни дейности и разпространяват публикации по женските проблеми.

Освобождението на България е свързано с огромен икономически и духовен подем във всички области на живота, от който жените са неразделна част. Не може да се каже, че това се случва с пълното съгласие или съдействие на мъжете. Свидетелство за това е един куриозен случай, за който разказва Симеон Радев в „Строители на съвременна България“. През 1884 година три русенки се явяват на изборите и заявяват, че искат да гласуват. За съжаление, историята не е запазила имената им. Оказва се, че в Търновската конституция не е изрично забранено жените да гласуват. Според чл. 86 на Търновската конституция (1879 г.) „избирателни права се дават на всички граждани, навършили 21 години“. Изглежда българският мъж-законотворец дори не си е помислил, че и жената може да се мисли с понятието „гражданин“. Така или иначе русенките не са допуснати до урните. В крайна сметка почти половин век по-късно, на 15 януари 1938 година, е дадено право на жените да гласуват, но само ако са омъжени, разведени или вдовици. Тези ограничения отпадат през 1944 година.

Първите високообразовани българи и българки след Освобождението се връщат от чужбина и се опитват да наложат в родината си по-модерни, европейски маниери. В случая с жените това определено изисква немалка доза смелост и голямо самочувствие. Когато Екатерина Каравелова се връща в Русе след дипломирането си в Русия, гражданите са скандализирани от нейните разходки на кон из града. Русенският вестникар Тодор Х. Станчев пише във в. „Славянин“, че госпожицата „насаждала разврат, като препуска с кон – набелена, начервена за общ съблазън на гражданството, което негодувало“. В Русе живее и друга смела и забележителна за времето си жена – Райна Герова, дъщеря на индустриалеца Георги Геров, която също предизвиква упрека на патриархалното общество с язденето на кон, с модните тоалети и разкрепостения си характер. Тя скандализира града, като се омъжва четири пъти.

Парадоксално, но ако преди Освобождението прогресивните мъже на България застават в подкрепа на жените, то в царска България се забелязва обратната тенденция. Видни общественици и интелектуалци като Стоян Михайловски, Асен Златарев, д-р Кръстьо Кръстев и други смятат, че „женската еманципация води към изопачаване на природата на жените“. За щастие, протестите им остават повече на теория и не спират промените в полза на женското равноправие.

През 1897 г. е приет закон, изравняващ средното образование на момчетата и момичетата по брой класове, и така пътят към висшето образование за жените е отворен. През 1901 г. жените са допуснати да се обучават във висшите училища (университети) на България, макар първоначално само като слушателки.

През 1901 г. се създава Български женски съюз (БЖС), който си поставя за цел „умствено и нравствено повдигане на жената и подобрението нейното положение във всяко отношение“. БЖС издига искане за еднакво образование на мъжете и жените, за допускане на жените до висше образование, за право на труд и политически права. БЖС издига идеята за приемане на закон за семейно право, където мъжете и жените (съпрузи) да имат равни права и задължения, като майката има равни права над децата си наравно със съпруга си. Благодарение на петиция на БЖС през 1905 г. е приет закон за защита на женския и детския труд. През 1917 г. е приет Закон за хигиената и безопасността на труда, който предвижда максимален 10-часов работен ден за жените и 8-часов работен ден за децата. Нощният труд за всички момичета и жени до 18 години е забранен.

Тези големи крачки в полза на еманципацията на жените не променят факта, че по своето съдържание образованието продължава да се разделя на „женско“ и „мъжко“. В началното училище момичетата и момчетата изучават различни предмети: вместо гимнастика например, момичетата учат ръчна работа, шев и кройка. За щастие в България открай време на правилата се гледа с известно пренебрежение. През 1896 г. в Русе е въведено обучение по гимнастика в Девическата гимназия „Княгиня Евдокия“ вместо часовете по ръкоделие, както изисква законът. По същото време, отново в Русе, се създава първото модерно българско спортно дружество „Сокол“ (по късно „Русенски юнак“), в което се сформират и девически юнашки групи. Броят на „юнакините“ расте непрекъснато и през 1921 година има вече 480 участнички. Това е истински подвиг на фона на всеобщото убеждение, че физическото натоварване е вредно за жената и пречи на нейните „размножителни функции“.

През 1900 г. 45% от мъжете в България са грамотни срещу едва 14% от жените. В следващите години тази разлика значително намалява и през 1946 г. грамотните жени са 67,3%, а грамотните мъже – 83,9%. До 1946 г. жените с висше образование достигат 21%, но професионално успяват да се реализират едва 16% от висшистките. Това е напълно обяснимо, тъй като секторите, в които жените могат да работят, са определени от мъжете и заплащането е по-ниско. Учителките например получават с 10% по-ниски заплати от мъжете и в периоди на икономически сътресения са уволнявани, за да може мъжете да останат на работа. През 1894 г. е приет нормативен акт, който забранява на омъжените учителки да упражняват професията си. Адвокатките нямат право да работят в адвокатурата или да заемат съдийски позиции до 1944 г., те могат да работя само като помощен персонал. На жените е отказана и възможността за извършване на търговска дейност без съгласието на съпрузите им.

Историята е запазила имената на талантливи и успешни жени във всички сфери на живота в периода между Освобождението и 1944 година. Очевидно законодателството и мъжката доминация в обществения и политически живот не са допринесли за дамската кариера и успех, така че това са жени, които са успели главно благодарение на личните си усилия и качества. Фактът, че са успели да засенчат и изместят мъжете в традиционно „мъжки“ професии и занимания, е пример за следващите поколения.

През 1902 г. сред 546 лекари на държавна служба има само 22 жени. Те са първите дипломирани медички в страната. До 1944 г. са запазени сведения за поне 10 болници, ръководени от жени. Характерно е, че жените реално управляват персонала на болниците и упражняват стопанска дейност, развиват своите умения и знания в рамките на голям брой медицински случаи, утвърждават се в публичното пространство. Същевременно задължително болничното управление е съвместно със съпрузите им, лекарската работа се съвместява с отглеждането на деца, постоянно са обект на критика и обструкции от колеги мъже, които не ги приемат за реална конкуренция.

Най-ранно създадената – през 1909-а, и просъществувала 33 години, е болницата за вътрешни и хирургически болести на д-р Невяна Азманова-Ханчева (1875–1956) в Стара Загора. Завършила в Нанси, тя практикува от 1900 г. и специализира гинекология в Париж. Документите показват, че еднолично ръководи екип от двама постоянни и шестима приходящи лекари, координира действията си с окръжния лекар и санитарната станция, занимава се със стопанисването на три сгради. В работата си д-р Азманова е подпомагана от своя съпруг, интерниста д-р Ханчев.

Д-р Съба Хаджиасенова-Костова също учи в Нанси, завършва в Женева, а след завръщането си в Стара Загора се омъжва за военния хирург д-р Марко Костов. Има санаториум в града и Лечебен дом в София, които тя ръководи, но се водят семейна собственост.

По подобен начин са и нещата в изкуството. В първите две десетилетия на ХХ век има само две професионално утвърдили се художнички в България– Елисавета Консулова-Вазова и Елена Карамихайлова. Те единствени участват в първите художествени дружества и изложби. Трябва да се отбележи, че професионалната им дейност е силно свързана със семейния им живот. Елисавета е омъжена за голямата си любов – Борис Вазов – и е подкрепяна в заниманията си от свекърва си баба Съба. Елена Карамихайлова не създава семейство и това й позволява относително по-голяма лична и творческа свобода. Елисавета е начело на бунта на студентките в Държавното рисувално училище, на които не се разрешава да рисуват голо тяло от натура – протестът им води до сваляне на тази забрана. През 1920/1921 г. от 238 студенти в училището 92 са жени. Въпреки този немалък брой жени художнички, за период от 20 години само два пъти жени печелят стипендии за обучение по рисуване в чужбина. През 1924 година по повод спечелилата такъв конкурс Невена Ганчева има скандали в пресата, като основният аргумент е именно полът на победителката. В Художествената академия дълго време има една-единствена жена преподавател – Райна Руменова.

Първите български архитектки в началото на миналия век учат в европейски университети, също като колегите си мъже. Най-изявените сред тях следват в Германия – Виктория Ангелова-Винарова в Дрезден, Мария-Луиза Досева-Георгиева в Дармщат, Мара Захариева в Мюнхен. В България през 20-те и 30-те години се строи основно на проектен принцип и често жените са част от по-големи колективи заедно със свои колеги мъже, най-вероятно защото така участието им е по-приемливо за възложителите. Това се потвърждава и от факта, че когато през 1926 година Виктория Ангелова-Винарова печели конкурса за Дом на правника в София, инвеститорът решава, че не може да повери проекта на жена, и го дава на двама нейни колеги мъже. През 1928 година архитектите Варакаджиева, Абрашев и Атанасов печелят първо място в конкурса за евтини работнически жилища към Военната фабрика в Казанлък. Същото име на арх. Варакарджиева, но заедно с колегите й Скорцев и Цветков, се среща и в екипа, спечелил конкурса за Телеграфо-пощенската станция в Бургас през 30-те години на миналия век. Приносът й е отбелязан и в много други проекти за промишлени сгради из страната – като кланица в Хасково, халите в Пловдив и Стара Загора. Виктория Ангелова проектира няколко сгради за Александровска болница, сред тях Психиатричната клиника и Втора хирургия. В края на 30-те и началото на 40-те години Виктория Ангелова-Винарова вече строи по проекти с изцяло женски колектив в съавторство с Мара Захариева – техни са павилионът за общински служители към санаториума за гръдоболни в Искрец и комплексът за туберкулозно болни в Радунци, най-големият от този вид на Балканите. В работата си архитектките отблизо следят случващото се в Европа, като активно поддържат контакти с колеги зад граница по всякакъв начин – Мария Сапарева дълги години си кореспондира с професор Тони Гарние в Лион, колежките й пътуват частно или участват в международни форуми.

Много интересен е въпросът за участието на жените в политиката. Както стана ясно, за българския мъж-държавник е немислимо жената да участва в обществените дела като гражданин, но това не значи, че политиците на царска България не са повлияни от жените си. Нещо повече – изобщо не е изключение родните депутати, министри и премиери да имат за съпруги жени с добро образование и ерудиция, които ги правят надежден съветник, и да се окаже, че съпругата е сериозен фактор в политическите решения на мъжа си.

Има още...

Родена с „риза“ (увита в плацентата), което навсякъде по света е знак за голям късмет. Майка й четяла в болницата „Време разделно“ и я кръстила Елица. Нашата Елица обича да се смее – случвало се е много пъти приятели да я разпознават по смеха – идва от другия край на заведението. Така е научена вкъщи – сдържа гласа си, когато е ядосана, но никога не спи...