Текст на Краси Генова, публикуван в брой 3 на сп. Момичетата от града.

Въпреки че от началото на годината световните медии акцентират най-вече на годишнината от смъртта на италианския художник Рафаело (петстотин години), която е причина много от музеите и галериите в Европа и САЩ да организират ретроспективни експозиции, една значима и ценна изложба в Лондон се оформя като магнит за почитателите на италианската художничка Артемизия Джентилески (1593–1654) и феминистичното изкуство.

Драматичната й история надминава въображението на всеки холивудски сценарист, а много от жените артисти, творили през през вековете, се вдъхновяват от таланта и безграничната й сила да отстоява в един откровено мъжки свят вярата и желанието си да рисува, да се изразява на езика, който владее до съвършенство – живописта.

Родена в семейството на известния художник от Тоскана Орацио Джентилески, в чието ателие често се отбивал самият Караваджо, Артемизия израснала с аромата на боите и магичните светове, които се откривали пред нея благодарение на картините на баща й. Започнала да рисува съвсем малка, но с увереността, че е намерила своя път. След няколко години баща й ангажирал за ролята на учител на младото момиче своя колега Агустино Таси, който посяга на 18-годишната Артемизия. Обвинителният процес е тежък и мъчителен за обезчестеното момиче и приключва много бързо след намесата на папата. По-късно художничката отмъщава на своя насилник с картината „Джудит обезглавява Холофернес“.

В книгата „Кратка история на женската ярост в изкуството“ се казва, че „картината на Артемизия Джентилески, в която обикновена жена демонстрира надмощие над високопоставен мъж, вероятно е провокирана от личната сексуална травма на художничката“. По-късно във времето става ясно, че лицето на насилника в платното е портрет на Агустино Таси, а художествената творба е отмъщението на Артемизия, преминало през филтъра на времето и предразсъдъците на съвременниците й. „Нетипично за XVII век, Джентилески е призована да свидетелства за това престъпление пред съда. Поради намеса на папата обаче Таси е освободен, докато за Джентилески останал срамът от публичния процес. И това не е всичко – художничката дори е измъчвана, за да каже истината от изнасилването. За разлика от нея героинята в картината й взема правосъдието в свои ръце.“

След унизителния процес и нападките, на които е подложена Артемизия, баща й взема решение да я премести във Флоренция и да й намери достоен съпруг в лицето на Пиетро Антонио ди Винченцо Стиатези.

В монографията „Живопис на страстта“ (издателство „Кибеа“), посветена на незаслужено живялата в сянка гениална художничка, авторките Тициана Аняти и Франческа Торес пишат, че „да напусне родния Рим е болезнен и в същото време освобождаващ избор. Артемизия се откъсва от мъчителното си минало и твърде обременителния си баща; много скоро тя ще се откаже от името му и ще приеме фамилията на чичо си. От този момент нататък тя се подписва като Артемизия Ломи“.

Във Флоренция попада в средите на избрани благородници, които инвестират в изкуство, и така получава важни и ценни за благосъстоянието на младото семейство поръчки. С подкрепата на един от най-големите си покровители – великия херцог Козимо II, през 1614-а е приета заедно със съпруга си в Академията по рисуване.

Първият й флорентински ангажимент е за прочутата Каза Буонароти, поръчана от племенника на великия Микеланджело Буонароти, и представя толкова реалистично голото женско тяло, че няколко години по-късно го покриват с драперии. Опасната комбинация от дързост и талант събужда духа на независимата и способна на всичко жена, попаднала в капана на времето.

През 1637-а Артемизия получава покана от крал Чарлз I, който я кани в Лондон заедно с баща й Орацио. Там рисува „Автопортрет като алегория на живописта“ и започва съвместна работа с баща си над цикъл големи платна за кралския двор в Гринуич. За жалост, поради неочакваната смърт на Орацио, на 7 февруари 1639

Има още...