Ретро

Учителката от Битоля, която ни подари кино

Тя се казва Мария. Родена е в Битоля.

Учителката от Битоля, която ни подари кино

Ходили ли сте в кино „Влайкова“? Намира се в София на ул. „Иван Асен II“. А кой филм гледахте там?

Днес няма да си говорим за филми обаче, а за нещо дори още по-вълнуващо. Коя е жената, дала името си на киното, построено преди 92 години? Каква е била тя? Каква е нейната история?

Тя се казва Мария. Родена е в Битоля. Завършва Старозагорската гимназия, след което заминава за Македония, където шест години работи като учителка. Преподава в Охрид, Битоля и Солун.

Мария Влайкова е третата съпруга на Тодор Влайков. Да, същият онзи Влайков – известният български писател, политик и общественик, за който няма как да не сте чували. Мария, подкрепена от съпруга си, прави нещо, което за тогавашното време – 20-те години на миналия век, е равнозначно на поглед в бъдещето. Защото Мария си има мечта. И вяра в нея. И устрем.

Мария Влайкова е интелигентна жена с интереси в областта на киното, литературата, театъра, операта. Убедена е в образователната роля на изкуството, особено вярва в силата на киното като инструмент за просвета. Ето какво пише тя в завещанието си от февруари 1926 г.:

„Големият успех на кинематографа – разумно уреден и контролиран, който може не само да достави висша естетическа наслада, но може да служи за възпитание на младото поколение и на народа, зароди у мене идеята помощта, която имах желание да окажа на театралното дело у нас, а чрез туй и на народната просвета, да се свърже със създаването на един народновъзпитателен кинематограф.“

И... Мария решава да построи кино. Дори успява. Една жена в България преди близо век!

Строежа на сградата Мария и Тодор Влайкови започват през 1925 г. на собствено място с площ от 465 кв.м. Салонът е застроен на площ от 330 кв.м, има 400 места, сцена, както и четири малки гримьорни. Планиран е и втори етаж, предназначен за читалище. Читалището след време наистина е построено над киното, наречено е „Антон Страшимиров“.

На 26 ноември 1925 г. Мария Влайкова съобщава на Министерство на науката и просветата, че желае да предостави салона, който ще бъде готов през пролетта на 1926 г., за устройване на ученически кинематограф. Дарението тя оформя няколко месеца по-късно със завещание. Условията са след смъртта й салонът да стане собственост на МНП, а от получаваните приходи то да подпомага театралното дело, като издържа в чужбина шестима от най-даровитите български артисти, трима от които да бъдат от Македония.

Между избраните артисти трябва да има оперни певица и певец, драматични актриса и актьор, както и писател, който да пише „народни исторически драми“. Последният трябва да се усъвършенства в областта на филмовото изкуство с цел „да се възпроизведе на филм цялото българско минало още от епохата на Симеона, Самуила, Асеновата и други светли епохи; всички паметници, крепости и манастири и ние да представим пред чуждия свят и бъдещето наше поколение историята на нашето отечество, на стара, велика България“. Всички кандидати трябва да бъдат


„въодушевени от любов към театралното дело и да служат на народното изкуство, да обичат своето отечество България, да милеят и се трудят за преуспеванието на България, да бъде тя велика, силна и културна“.

За строежа Мария и Тодор Влайкови ипотекират дома си, натрупват сериозни дългове, един от които е ипотечният в размер на 250 000 лв. След смъртта на Мария дарението е прието със закон, утвърден с указ на цар Борис III на 16 октомври 1928 г. Законът урежда прехвърлянето на собствеността на МНП, което се ангажира да довърши постройката и да покрие ипотечния дълг.

Димо Казасов, български политик и журналист, разказва в спомените си:

„Един ден... се разхождах по булевард „Цар Освободител“ и малко преди „Орлов мост“ бях изненадан да видя стария писател Тодор Г. Влайков в една каруца, седнал върху натоварен в нея пясък... Аз знаех неговото жилище на улица „Аспарух“ и недоумявах каква грижа го е захвърлила върху купището пясък, карано от разнебитена и ужасно дрънкаща кола. Заинтересувах се и узнах, че той, заедно със своята съпруга, строят читалищно кино на ул. „Иван Асен II“. Макар и със закъснение, почувствах във видената сцена едно свещенодействие и с умиление се преклоних пред скромната всеотдайност на тоя неукротим труженик.“

Мария Влайкова умира на 31 декември 1926 г. (проблеми със сърцето), няколко месеца след завършването на киното. Тодор Влайков умира 17 години по-късно, до края на живота му за него се грижи дъщеря му Радка, на която той диктува творбите си, защото бавно ослепява.

Пътят на кино „Влайкова“ е изпълнен с перипетии и в следващите десетилетия. Наематели, разходи, опожаряване през 1944 г. Днес, 92 години след създаването си, киносалонът все още съществува. Едно от условията на Мария Влайкова било еднодневните приходи от салона да се оставят в края на всеки месец на хористите и оркестрантите на Народната опера за нейно възпоменание…

„За възпоменание на голямата любителка на музиката, на всички други изкуства, на всичко, що е прекрасно и добро.“

Затова си спомняме за нея днес. Защото такива жени не бива да бъдат забравяни. И следващия път когато обмисляте къде да отидете на кино, отидете във „Влайкова“. Филмът няма значение.