ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Учителката от Битоля, която ни подари кино

Учителката от Битоля, която ни подари кино

„въодушевени от любов към театралното дело и да служат на народното изкуство, да обичат своето отечество България, да милеят и се трудят за преуспеванието на България, да бъде тя велика, силна и културна“.

За строежа Мария и Тодор Влайкови ипотекират дома си, натрупват сериозни дългове, един от които е ипотечният в размер на 250 000 лв. След смъртта на Мария дарението е прието със закон, утвърден с указ на цар Борис III на 16 октомври 1928 г. Законът урежда прехвърлянето на собствеността на МНП, което се ангажира да довърши постройката и да покрие ипотечния дълг.

Димо Казасов, български политик и журналист, разказва в спомените си:

„Един ден... се разхождах по булевард „Цар Освободител“ и малко преди „Орлов мост“ бях изненадан да видя стария писател Тодор Г. Влайков в една каруца, седнал върху натоварен в нея пясък... Аз знаех неговото жилище на улица „Аспарух“ и недоумявах каква грижа го е захвърлила върху купището пясък, карано от разнебитена и ужасно дрънкаща кола. Заинтересувах се и узнах, че той, заедно със своята съпруга, строят читалищно кино на ул. „Иван Асен II“. Макар и със закъснение, почувствах във видената сцена едно свещенодействие и с умиление се преклоних пред скромната всеотдайност на тоя неукротим труженик.“

Мария Влайкова умира на 31 декември 1926 г. (проблеми със сърцето), няколко месеца след завършването на киното. Тодор Влайков умира 17 години по-късно, до края на живота му за него се грижи дъщеря му Радка, на която той диктува творбите си, защото бавно ослепява.

Пътят на кино „Влайкова“ е изпълнен с перипетии и в следващите десетилетия. Наематели, разходи, опожаряване през 1944 г. Днес, 92 години след създаването си, киносалонът все още съществува. Едно от условията на Мария Влайкова било еднодневните приходи от салона да се оставят в края на всеки месец на хористите и оркестрантите на Народната опера за нейно възпоменание…

„За възпоменание на голямата любителка на музиката, на всички други изкуства, на всичко, що е прекрасно и добро.“

Затова си спомняме за нея днес. Защото такива жени не бива да бъдат забравяни. И следващия път когато обмисляте къде да отидете на кино, отидете във „Влайкова“. Филмът няма значение.

 

Десислава е момиче, което обича думите – да преоткрива и скрива в тях себе си и всичко. Започва да ги записва, за да не пропусне някой нов ред, многоточие или отклонение. Обича също цветя (в градини), френски прозорци, океан, чай, малини, цвят екрю и вино. И да пътува много обича. Отбелязва синхроничностите по пътя си и така е сигурна в посоката. Има всичко, за което е мечтала, но не спира,...