Една украинска режисьорка, Лариса Шепитко, наскоро стана герой на разкази за смелост и достойнство, подтиквани от бушуващата война в нейната родина. Допълнителна драма добавят съмненията около нейната смърт, в която мнозина виждат дългата ръка на КГБ.
Лариса Шепитко се ражда на 6 януари, 1938 година в град Артьомовск, Украйна. През целия си живот Шепитко се бори срещу цензурата и се откроява като отявлен пацифист в съветското кино.
Тя завършва училище Лвов, а след това заминава за Москва да учи в режисьорския факултет в Института по кинематография. Шепитко вярва, че главната цел на един филм е да казва истината.
„Ако веднъж се отклоните, никога няма да се върнете на пътя на истината. Ще забравите посоката си“ – казва тя.
Отказът на Шепитко да прави компромиси в творчеството си, довежда до цензура на редица нейни филми - нещо, за което има последствия, макар и дълго време след смъртта й. В крайна сметка, с шепа филми, всеки от които - стойностен - Шепитко остава една от най-завладяващите майстори на киното за своето време.
Шепитко е режисьорка, която се фокусира върху теми с политическа насоченост, но впечатлява с дълбоко вкоренен в хуманизма, а не в идеологията поглед.
Нейните филми са известни със своята дълбочина и емоция. Тя е жена в една традиционно мъжка сфера, но не смята, че е в поставена в неравно положение. Всъщност, тя гледа на факта, че е жена като форма на превъзходство.
„Давам ви дума, че няма кадър в мой филм, който да не е вдъхновен от това, че съм жена" - казва тя.
Според нея една жена може да разкрие на света невероятни неща. Никой друг не е в състояние толкова интуитивно да различи някои явления в човешката психика.
Първата самостоятелна режисьорска работа на Шепитко е филмът "Зной" по повестта на Ч. Айтматов "Камилско око". Тя снима филма в степите на Киргизстан през пролетта на 1962г. Филмът "Зной" е приет радушно като дебют на младата режисьорка и през 1964 година получава награди на Всесъюзния кинофестивал в Ленинград и в Карлови Вари. Оттогава дори започват да я наричат "майката на киргизкото кино".
Следващата лента на Шепитко е "Криле". Премиерата му се състои в Москва на 6 ноември, 1966 г. По това време Шепитко снима в Калмикия "Родината на електричеството" по Андрей Платонов. Този филм трябвало да влезе в киноалманаха "Начало неведомого века", предвиден за 50-тата годишнина на Октомврийската революция. Това обаче така и не става реалност, защото подозрителното око на цензурата вижда в него нещо, което не му харесва.
В резултат лентата така и не видяла бял свят, защото била унищожена. Шансът все пак се усмихнал на младата режисьорка и останало едно скрито и непокътнато копие на филма.
Има още...
Така през 1987 г. лентата била възстановена и мнозина успяват да й се насладят. Случилото се обаче остава траен белег в съзнанието на Шепитко.
Желанието й да разкаже на света за ограниченията на властта, които поставя на изкуството, се проявило при снимките на следващия й филм "Белоруската гара“.
Да бъдеш личност, която отстоява принципите си, е лукс по онова време. Затова Шепитко в крайна сметка се отказва от проекта, когато си дава сметка, че няма да й бъде позволено да говори открито на хората истината.
През 1970г. започнала да снима "Ти и аз" по сценарий на Г. Шпаликов. И този филм не получил одобрението на чиновниците и още преди да излезе на екран, бил орязан от цензурата.
На 35 години Шепитко поставя на пауза киното и забременява.
През 1974 година Лариса Шепитко е удостоена със званието Заслужил деятел на културата на РСФСР. През 1975 Шепитко се завръща в киното: чак тогава й разрешават да снима филм по повестта на В. Биков "Сотников" (това била своеобразна победа, тъй като две години по-рано й отказват). Специален комитет разглежда и следи всяка стъпка на режисьорката и се намесвали в съдържанието. Наредили да бъде премахната религиозната музика, всякакви намеци за библейски сюжети и мистика, които режисьорката предвидила. Филмът бил напът да бъде забранен, когато съдбата се намесва в полза на режисьорката. Лентата била по повест на беларуски писател и пожелал да го види сам първият секретар на ЦК Компартията на Белорус, кандидат-членът на Политбюро, Петър Машеров.
Когато го изгледал, той се разплакал в залата. А това било доказателство, че филмът наистина си заслужава. През 1977г. излиза на екрана и заслужено грабва две награди: Голямата награда на Всесъюзния кинофестивал в Рига и приза на ФИПРЕССИ на Международния кинофестивал в Западен Берлин. Това е истински триумф за Лариса Шепитко. След "Извисяване" тя си печели достойно име, което дори дългата ръка на цензурата не е в състояние да опетни.
Лариса загива в автомобилна катастрофа заедно с 4 члена на своя снимачен екип. Andrei Tarkovsky, нейн колега и приятел, пише в дневника си след погребението "... Катастрофа. Всички са убити за миг. Толкова бързо, че никой от тях не е имал адреналин в кръвта." Нейният съпруг, Режисьорът Elem Klimov, довършва последната й творба с многозначителното име "Сбогом".
Първата жена кинорежисьор - да успееш на инат в мъжкия свят
