Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. Вижте нашата политика за бисквитките повече тук.

Яна Язова: Моята титла, скъпи мой, е едно лошо име

Яна Язова: Моята титла, скъпи мой, е едно лошо име
СПОДЕЛЕТЕ ТАЗИ СТАТИЯ

Напоследък все по-често чуваме за нея – биографични очерци, литературни четения, интервюта с изследователите на творчеството и живота й. Отскоро благодарение на ИК „Изток-Запад“ можем и да прочетем и някое от новите издания на творбите й. Белязана от тежки повратности, съдбата на Яна Язова е колкото сантиментална, толкова и скандална. Животът й е пълен с предизвикателства, смъртта й е трагична. Трудно е да вместим тази жена в едно определение, тясно е „творец“, ненужно е „красавица“, недостатъчно е „талантлива“. Трудно е да се даде оценка и на творчеството й извън контекста на трите фактора, оказали влияние не само върху нея самата, но и върху начина, по който я възприемат околните: връзката й с проф. Александър Балабанов, отказът й да се припознае като близка на комунистическата власт след 9 септември, скандалът с изчезналите архиви и подозренията, че е била убита от ДС.

Действие първо: "Моята титла, скъпи мой, е едно лошо име."


Когато отива при проф. Балабанов, за да му покаже своите стихове, Люба Ганчева е на 18 години. Висока, стройна, с черни бадемови очи. Той е груб, червендалест и рошав, 33 години по-възрастен от нея. Разсеян професор, известен с шумното си присъствие из бохемските среди на столицата. Любовта им става пословична в софийските литературни среди, а неговото покровителство над литературната й кариера привлича яростни нападки и одумвания. „Най-редкият феномен в поезията" я нарича Балабанов, а литературните среди я подлагат на унищожителна критика. Присъствието й в българската литература бива разглеждано или като резултат от връзката й с Балабанов, или в качеството й на просто „една жена“. Тя смята, че „изкуството няма род“ и че писането е еманципацията на жената, а противниците й – че творчеството й е плод на „стихията на пола“ и като такова не заслужава сериозно отношение.

И заради вечното клеймо, което Балабанов неволю слага върху й, и заради отказа му в крайна сметка да се разведе, за да се ожени за нея, Яна Язова търси начин да се спаси в обятията на друг. Балабанов не се предава, връзката им се превръща в поредица от разправии и сцени на ревност. Писмата, които двамата си пишат, преливат от заплахи и обвинения. В едно от тях професорът я заплашва, че ще й отнеме литературната титла, която й е дал с протекциите си, а тя му отговаря, че единствената й титла са хулите на обществото. През 1943 г. Яна Язова сключва брак с инж. Христо Йорданов, а след преврата от 1944 г. изчезва от обществения живот.  

Действие второ: Мълчание


След идването на новата власт, за разлика от мнозина творци, които „преписват“ биографиите си за една нощ и заявяват безрезервна подкрепа за новия режим, Яна Язова потъва в мълчание. Но не спира да пише. Лишена от възможност за публикуване, писателката създава трилогията „Балкани“, последвана от романа „Соленият залив“, чиято втора част дълги години е единствената българска творба, описваща събитията около деветосептемврийския преврат без идеологически внушения.

Действие трето: Архивите говорят


Яна Язова е намерена мъртва в апартамента си през 1974 г. Съществуват подозрения, че смъртта й е насилствена, а след нея архивите на писателката са откраднати, и то не от друг, а от Николай Хайтов, явил се в апартамента й в качеството си на представител на Съюза на писателите. Според дългогодишния изследовател на творчеството и живота й – Петър Величков, Хайтов дори е възнамерявал да публикува романа на Язова „Левски“ от свое име. След намеса на Георги Томалевски, който в статия предупреждава, че няма да допусне кражба на авторството, тъй като е чел романа, измамата се проваля.

След години творбите на Яна Язова биват издадени по възстановените от Величков ръкописи. Сега всеки може да прочете оригиналните творби на тази толкова недолюбвана от съдбата и съвременниците си българска писателка. Каквото и да се говори за нея обаче, само един истински творец, посветил себе си на нуждата от писане и създаване, може да устои на ударите на живота и да продължи да твори независимо от цената. Сега, повече от 40 години след смъртта й, единственото, което ние можем да направим, е да я четем с чисто съзнание и да я съдим по заслугите.
 

Аз зъзна и лазят ме ледени тръпки.
Извиках — и никакъв звук!
Не дебне ли някой? — Страхливите стъпки
Безшумно отекват се тук.

Аз гасна... Нощ непрогледна ли вече настана?
Извиках... и тежи ми клепки се вдигат от сън.
Лениво там някъде бие камбана —
опява ли някого нейният звън?

Момиче с много имена – ако Левена ви е трудно, можете да я наричате Лена или Вени. Тези, които не чуват добре, може един-два пъти да се разминат и с Невена. Празнува имен ден на Цветница не защото така е решила, а защото баба й е от шопския край, където на „невен“ казват „левен“. За най-лесно – тя е Невена с „л“, но в никакъв случай не Невел...